Аз ускорих крачка и го последвах в сградата точно в момента, когато той прескочи дървения парапет, след като бе пресякъл заградената с въжета затворена за посетители зона. Аз също се проврях под ограничителното въже, заобиколих бутафорните сандъци с инструменти и изследователско оборудване и продължих по следите му. Когато стигнах до парапета, той вече беше в една от лодките, отпътуващи „нагоре по реката“ за обиколка на атракцията. Над палубата имаше брезентов навес, а над него — надпис с името на лодката: „Найл Нели“. Вляво от мен нова лодка се пълнеше с туристи, а зад нея вече се бе образувала опашка от хора за следващите. Тези съдове едва ли бяха способни да развиват голяма скорост, така че настигането на Валдес с някой от тях не беше вариант. Аз изтичах при един от разпоредителите с тропически костюми.
— Онази лодка, която току-що отпътува — казах му аз. — Как мога да й пресека пътя и да се кача на нея?
Той ми хвърли озадачен поглед, принуждавайки ме да поясня:
— Аз съм федерален агент. Трябва да стигна до онази лодка. Веднага.
Докато тичах насам, аз бях пъхнал пистолета под ризата си и сега се запитах дали не е редно да го използвам като мотивация към думите си. Но човекът схвана по тона ми, че случаят е спешен. Той посочи с ръка към отсрещния бряг на тесния плавателен канал.
— По-нататък реката прави широк завой. Ако минете през тази горичка, ще пресрещнете лодките по маршрута им.
— Има ли начин да се излезе от парка през тази атракция?
— Зад фалшивата джунгла минава служебен път, който води навън. Но трябва да слезете от лодката.
Валдес едва ли знаеше този факт, но би могъл да го открие, след като в даден момент напуснеше лодката. Не можех да допусна да ми избяга.
Тесен кей насочваше лодките към павилиона. В другия му край дървено мостче, широко две педи, отвеждаше към „джунглата“. Аз заобиколих опашката чакащи, стъпих в една от току-що изпразнените лодки, от нея скочих на отсрещния бряг, насочих се към мостчето и по него продължих към гъстата зеленина. Провирайки се през папрати и шубраци, изкачих малък хълм, покрит с високи дървета — по-скоро земен вал, служещ за преграда между двете половини на атракцията. През горичката се чуваше шум от двигатели; лодките ту забързваха, ту забавяха ход.
Превалих билото и заслизах надолу през още папрати и зеленина. Растителността беше най-плътна по краищата, създавайки илюзия за джунгла, докато вътре в горичката имаше много скрити пътеки, водещи в различни посоки, подобно на служебните коридори в пиратския замък. Дочух плисък на вода и гласовете на екскурзоводите, които забавляваха пътниците на лодките по монтираните на борда високоговорители.
Забелязах „Найл Нели“.
В този момент човешко тяло падна с плясък през борда от носа на лодката. Видях, че Валдес е поел управлението и ускорява с форсиран двигател. Но, както бях предположил, тези лодки не бяха способни на голяма скорост. Той като че ли се опитваше да я приближи до брега, но тя явно се движеше по фиксиран маршрут по средата на „реката“, направлявана със скрити релси както в пиратската атракция.
Зад гърба си усетих суматоха. Мъжки гласове крещяха нещо; един каза: „Тръгна нататък!“. Явно охраната бе пристигнала. Може би дори полиция предвид случилото се преди известно време.
След броени секунди щяха да ме открият.
Валдес сякаш си даде сметка, че маневреността на лодката е ограничена. Затова скочи във водата, която му стигаше до гърдите, и прегази до отсрещния бряг на реката, където имаше групичка механизирани животински фигури. В този участък теренът беше гол и открит, но се изкачваше към гористо хълмче. Вероятно от другата му страна се намираше служебният път, за който ми бе казал парковият служител. Валдес щеше да се измъкне оттам, без някой изобщо да усети, докато аз щях да остана блокиран в тъмното между дърветата.
Валдес нямаше представа колко близо до него съм в момента.
Зад себе си чух пукот на клони. Който и да ме търсеше, щеше да ме открие всеки миг.
Валдес излезе от водата и тръгна по склона между механичните лъвове, зебри и жирафи.
Беше на трийсетина метра от мен.
Посегнах към пистолета.
До този момент никога, при никакви обстоятелства, не бях изпитал порив да убия някого. Но сега отчаяно копнеех да сложа край на живота на Хуан Лопес Валдес. Единственото, което ме спираше, бе съзнанието, че е ключов свидетел за съществуването на един дяволски заговор. Една част от мен желаеше смъртта му, докато друга крещеше, че в името на правосъдието съм длъжен да го заловя жив.