— Разпръснете се и го намерете — чух мъжки глас от храстите зад гърба си.
Съвсем наблизо.
Бях застанал встрани от пътеката, до самата вода. Топли ручейчета пот се стичаха по челото ми. Валдес се отърси като куче от водата и пое нагоре по склона към изхода от атракцията.
Аз насочих пистолета, като го стисках с две ръце.
Във флота ме бяха учили как да стрелям. Умението ми да боравя с огнестрелно оръжие бе оценено на над средно. Ако му извиках да спре, моите преследвачи мигновено щяха да ми скочат, да ми отнемат пистолета и Валдес щеше да се измъкне. Можеше да се скрие зад многото механизирани животни на каменистия бряг и да ми избяга.
Но ако не кажех нищо…
Не можех просто да го оставя да си иде тихо в Куба, без да плати цената за това, което бе сторил. Не само заради Кинг. А и заради Колийн и Нейт.
Той се отдалечаваше. Скоро мракът щеше да го погълне. Трябваше да взема решение.
— Ето го, виждам го! — извика някой зад гърба ми.
Направи го!
Аз дръпнах спусъка.
Куршумът се заби в гръбнака на Валдес, който залитна напред от удара. Главата му се обърна назад, търсейки източника на атаката.
Аз стрелях повторно. И после още веднъж. И двата куршума попаднаха на месо.
Валдес се свлече на земята.
Аз свалих оръжието.
— На земята! — изкрещя нервен мъжки глас зад гърба ми. — Веднага! Няма да повтарям.
Предположих, че мъжът е въоръжен, затова пуснах пистолета, подгънах колене и легнах по очи на земята, докато той се нахвърли върху мен и ми постави белезници на ръцете.
Тази история заплашваше да завърши точно както бе започнала.
Преди четирийсет и осем часа.
Които ми се бяха сторили цяла вечност.
55
Поведоха ме с белезници обратно към строителната площадка; за всяка ръка ме държеше по един униформен. Слава богу, по онова време още не бяха изобретили телефоните с камери, иначе щях още същата вечер да се видя в интернет с обяснителен текст: ОПАСЕН ПРЕСТЪПНИК ЗАЛОВЕН ВЪВ ВЪЛШЕБНОТО ЦАРСТВО. В случая бях принуден да изтърпя само шокираните погледи на родители, които закриваха децата с телата си. Запитах се защо не ме извеждат от парка. Все пак току-що бях застрелял човек.
Хуан Лопес Валдес вече го нямаше.
И слава богу.
Не бих проронил сълза за загубата му. Но това бе първият случай, в който хладнокръвно убивах някого, и нямаше да бъда честен пред себе си, ако кажех, че случилото се не ме засяга. Да, Оливър и Джансън също бяха мъртви. Но аз бях причинил смъртта им при самозащита, в разгара на боя. Докато с Валдес просто дръпнах спусъка. Бях чувал колеги във флота да говорят как са убили някого. Убийството не е проста работа, както много хора си мислят. То разтърсва душата ти. Така и трябва. Понякога си длъжен да го извършиш. Но от това не следва, че е лесно. Много месеци след това щях да размишлявам върху постъпката си, без нито за миг да съжаля за взетото решение, но и без да забравям последиците от него. По-нататък щях да убия още хора. Повече, отколкото си бях мислил, че е възможно. Това беше част от работата ми. Като всеки път щях да разсъждавам върху ползите и вредите, докато не се убедях, че е трябвало да го сторя.
Влязохме обратно в строителния обект.
Трупът на Колийн лежеше на цимента, беше покрит с найлоново платнище. Баща й беше застанал отстрани с един от заместник-шерифите на окръг Ориндж. Те вече сигурно знаеха, че убитата е била една от тях. До края на живота си Колийн бе останала добър полицай, вършейки онова, на което беше обучена. Да действа. Да поема отговорност.
Аз стоях с белезниците. Наоколо бяха разпръснати белите листове хартия, които бях използвал за примамка. Парчето арматурно желязо, насинило хълбока ми, също беше земята. Фостър мълчеше. Изглеждаше зашеметен, с поглед в земята.
— Валдес е мъртъв — казах му аз.
Възрастният мъж вдигна глава и кимна.
Исках да знае, че справедливостта е възтържествувала. Око за око и така нататък. Но това нямаше да съживи Колийн. Не вярвах, че мъката, издълбала бразди в лицето му, ще отмине лесно. Той беше обречен да я носи до края на живота си; чудовищността на онова, което бе извършил преди трийсет и две години, бе дала своите плодове тук, сред смеха и радостното оживление на този парк, който много хора наричаха най-щастливото място на света.
Но единствено тъга изпълваше нощния въздух.
Стефани Нел се беше появила отнякъде с един по-възрастен мъж с униформа със златни звезди на яката. На гърдите си носеше значка, която го идентифицираше като шерифа на окръг Ориндж.