— Свалете му белезниците — каза Стефани.
Шерифът кимна на един от помощниците си и ръцете ми бяха освободени. Тя ми даде знак с ръка да я последвам към другия край на площадката.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да. Как ме откри?
— Не беше трудно. По труповете, които оставяш след себе си. Във ФБР не са във възторг. Министърът също. Кажи ми нещо, с което да променя отношението им.
Езикът ме сърбеше да й кажа много неща, но най-напред трябваше да говоря с Фостър. Затова тръгнах към него. Стефани ме последва. Шерифът остана при хората си.
— Господин Фостър — каза тя, — моите съболезнования.
Той не отговори.
— Тя беше добър полицай — каза Фостър след минута.
— Обясних на шерифа всичко, което можах — отвърна Стефани. — Включително това, че случаят е под федерална юрисдикция. Казах му, че тримата сте били натоварени със специална задача от Министерството на правосъдието.
— Последното не е трябвало да му го казвате — промърмори Фостър. — Предпочитам да нямам нищо общо с федералното правителство.
— А не предпочитате ли да пренощувате в ареста? — попита тя. — Петима души са загинали тази нощ.
Той я изгледа враждебно.
— Мен ме е грижа само за двама от загиналите. За дъщеря ми и съпруга й.
Чух и премълчаното в думите му. Обвинението към самия него.
— Какви са тези празни листове хартия, разпилени наоколо? — попита тя.
— Блъф, който не проработи — отвърнах аз.
— Папките още ли са у теб?
Сега бе моментът. Да й кажа ли истината? Да, знаех достатъчно, за да преобърна историята с главата надолу, но Фостър току-що бе загубил най-близките си. Трябваше ли да вгорча още живота му, намесвайки го в убийството на Мартин Лутър Кинг? За такова престъпление нямаше давност; можеше все още да бъде съден и вкаран в затвора. Папките и касетата заедно доказваха участието му извън всякакво съмнение. В един по-късен момент кариерата ми в разузнаването щеше да изобилства с доказателства за моята способност да пазя тайна. Секретността щеше да се превърне във втора природа за мен. Хората щяха да ми вярват. И аз никога нямаше да ги предам. Но тук, между сюрреалистичната жизнерадост на Вълшебното царство и ужаса от смъртта на Колийн и Нейт, аз за пръв път през живота си се изправях пред тази дилема.
Да проговоря? Или да мълча.
— Валдес не клъвна — заявих аз. — Трябваше да му дам папките. Един от хората му ги отнесе малко преди той да застреля Колийн.
Фостър не реагира на лъжата ми, но нещо ми казваше, че е оценил временната отсрочка. Исках да говоря насаме с него, преди да кажа истината на Стефани.
— А монетата? — попита тя.
Бръкнах в джоба си и я извадих. Малката ролка със записа беше в задния ми джоб, скрита от очите й, и там щеше да си остане.
— Възнамеряваш ли да ми обясниш какво всъщност се случи тук? — попита ме тя, като пое монетата от ръката ми.
— Да. Но не тази вечер. Нека го направим утре или вдругиден.
— Тази работа не става така, Котън.
— При мен става.
Помощник-шерифите бяха приключили с фотографирането на трупа на Колийн, от който бяха махнали покривалото. Никой баща не биваше да вижда детето си по този начин. Фостър трябваше да си тръгне, но аз знаех, че няма да го направи. Този човек бе спомогнал за убийството на Мартин Лутър Кинг. Какво му е струвало да живее с тази мисълта през всичките десетилетия оттогава, можех само да си представям. А сега трябваше да живее и с факта, че дъщеря му и зет му също са мъртви.
За което той поне отчасти носеше вина.
— Един от помощник-шерифите ще ви откара вкъщи, Фостър — каза Стефани. — Ще мина да ви видя след няколко дни.
— Не си губете времето — отвърна той с печален глас. — Нямам какво да ви кажа.
Погледите ни се срещнаха и аз прочетох мислите му, сякаш ги бе изказал на глас. Това между нас беше отделна история. Двамата имахме какво да си кажем.
— Трябва ли ти транспорт? — попита Стефани.
Поклатих глава и напипах ключовете в джоба си.
— Имам пикап.
56
Колийн и Нейт бяха погребани три дни по-късно, малко преди обед в един безкраен ужасен ден. Траурната служба се проведе в скромната църква на баща й в Орландо — малка, еднокорабна, от червени тухли, с остър шпил върху камбанарията. Пейките бяха изпълнени с опечалени; от полицията бяха изпратили почетен караул със знаме, за да изпратят един от своите. Лично шерифът държа реч. Фостър не водеше службата. Вместо това седеше най-отпред, мълчалив и тържествен, унесен в мислите си, в разговор със себе си.
Бях се върнал от Дисни Уърлд с пикапа на Лейл, при вида на който Пам започна да задава въпроси и трябваше да й обяснявам, че съм го наследил от някого. Тя ме пита къде се бях губил последните дни, но аз отклоних и този въпрос с думите, че с радост бих й казал, ако можех. По служба. На нея това обяснение сякаш й се стори приемливо, а чудесната вечеря в местния рибен ресторант облекчи и остатъчните й страхове.