— Би трябвало да си в затвора.
— По-добре ще съм от останалите. Те всички са мъртви.
— С изключение на Брус Лейл.
— Той не ти трябва. Имаш оригиналния запис и копието. Липсва ти само моето потвърждение за тяхната автентичност, с което да се призная за съучастник в убийство.
— Хрумвало ми е и това.
— Боя се, че е невъзможно.
— Съжалявам да го чуя. — Питах се какво ли очакваше от мен. — Ще се наложи да те арестувам.
Познавах този човек от по-малко от седмица. Отношението ми към него беше варирало от никакво през симпатия до отвращение, за да стигне до сегашната жалост. Жена му беше починала преди години. Току-що бе загубил дъщеря си и зет си. Определено нищо в него не заслужаваше съчувствие. Той си бе причинил всичко.
Но нещо не беше както трябва.
От няколко дни насам моята адвокатска интуиция ми подсказваше, че в случая две и две не прави четири. Фостър беше служител на Бога. Проповедник. Аз току-що бях видял с очите си десетки хора да стискат ръката му и да го прегръщат. Не като формален жест, очакван с оглед на обстоятелствата. Тези хора споделяха болката му. Много от дошлите на погребението бяха негови енориаши. На лицата им бяха изписани единствено обич и уважение. Или този човек беше един от най-завършените лицемери на света, или ставаше дума за нещо друго. Аз бях излъгал Стефани Нел и няколко дни си бях мълчал, очаквайки да се окаже второто.
— Време е да ми кажеш истината — казах аз. — Стига недомлъвки. Вече сме на финала. Трябва да взема решение.
Той ме фиксира с поглед, който показваше, че сериозно обмисля настойчивата ми молба.
— Трябва да бъда на заупокойна служба в църквата за Колийн и Нейт. Ще приключим до пет следобед. Ела у дома към шест. Ще поговорим насаме.
Той ми даде адреса, после добави:
— Истината се дефинира като чистота в делата, думите и характера. Като християни, ние вярваме, че всяка дума в Библията е самата истина. Това е основата, върху която градим живота си. Съветвал съм много хора в нужда какво казва Библията за истината. Казвам им, че когато носиш Божието слово в сърцето си, то ти помага да различаваш истината от лъжата. Сега е мой ред да послушам собствения си съвет. Ето делата, които вие трябва да вършите: говорете истина един другиму; праведно и миролюбиво съдете при портите си. Да се надяваме, че Захария е бил прав.
Той се обърна и си тръгна.
57
За да убия малко време, аз влязох в един ресторант и се нахраних спокойно, като размишлявах върху изминалите няколко дни. Обадих се на Пам, за да й кажа, че ще закъснея, и този път по изключение не бях подложен на разпит. Последните няколко дни нещата между нас вървяха. Дори бяхме започнали да говорим за бебе. И двамата искахме дете и може би времето бе дошло. При проблемен брак раждането никога не ми бе изглеждало като решение. Но може би беше време да обърнем нова страница и да гледаме напред, а едно бебе щеше да послужи за спойка между нас. Самата идея да стана баща ми допадаше. Собственият ми баща бе починал, когато бях на десет, така че бях израсъл при дядо си. Исках да присъствам в живота на едно дете. Да бъда до него, когато му потрябвам. Да участвам в израстването му. Що се отнася до военната ми кариера, знаех накъде ще поеме. Временното ми ангажиране с Министерството на правосъдието бе приключило. Бях се върнал във флота, за да върша една работа, която все повече намразвах. А трябваше да се боря с това. Достатъчен ми беше хаосът на семейния фронт, за да прибавям към него и служебните си проблеми.
Малко след пет и трийсет излязох от ресторанта и тръгнах към дома на Фостър. Спрях в един магазин и си купих карта на града. Орландо е голямо населено място. Лесно е човек да се изгуби из многото му квартали, но аз открих къщата — скромна, на един етаж, в тих жилищен район. Тойотата на Фостър не се виждаше в алеята за коли — може би беше още в Пуерто Маяка, където я бях оставил, след като Джансън ме хвана натясно.
Приближих се до предната врата и натиснах звънеца.
Вратата се отвори след няколко секунди и Фостър ме покани да вляза.
— Казах на всички, че искам да бъда сам — обясни той. — Никой няма да ни безпокои.
Къщата беше чиста и просторна, по покритите с тапети стени висяха снимки на Колийн с някаква по-възрастна жена, вероятно нейната майка.
Той забеляза интереса ми.
— Толкова се гордеех с нея. Беше добра дъщеря. Не послушна. Имаше собствен мозък, характер, не се криеше зад гърбовете на по-силните.
Забелязах и снимки на един много по-млад Бенджамин Фостър с Мартин Лутър Кинг. На някои бяха само двамата, застанали един до друг, усмихнати. На други — сред много хора. Имаше и правени по време на шествие или седяща стачка. На една се виждаше как ги отвежда полиция. На друга бяха зад решетките.