— Но пък чак да го убие? И Кинг да е желаел собствената си смърт? Това е твърде крайно и от двете страни, не мислиш ли?
— Времената бяха различни в много отношения. Властта действително беше бяла. Хувър съществуваше. Чернокожите тепърва започваха да излизат изпод похлупака на сегрегацията и дискриминацията. Но тези първи стъпки бяха бебешки. Способността на Мартин да моделира общественото мнение беше отслабена. ФБР искаше, ако мога да цитирам Джансън, да го събори от пиедестала му. Но преди да успеят, той намери начин да ги изпревари. Сега знам, че неговият план е бил верният.
Аз продължавах да гледам втренчено магнетофона, припомняйки си казаното от Валдес за срещата му с Хувър. Онази, на която била издадена заповедта за убийството. В края на януари 1968 г. Съвпадаше точно във времето.
— Имаше още нещо, което работеше за нас — каза Фостър. — Към март шейсет и осма обществените нагласи към Виетнамската война вече бяха преобладаващо „против“. Тогава Джонсън загуби първичните избори в Ню Хампшър срещу Юджийн Маккарти и се оттегли от президентската надпревара. Джансън беше силно обезпокоен от това. Той ми каза, че противопоставянето на Мартин срещу войната вече нямало да бъде пречка. Можело дори да се окаже пророческо. Те се бояха, че популярността му може да се върне. А Мартин се възползва от страховете ми, за да им внуша да ускорят убийството му.
— Което прави желанието му да умре още по-озадачаващо. Той е можел просто да изчака, докато се обърне общественото мнение.
— Вече дълго време водеше тази борба. Каза ми, че ако белите може в един момент да решат, че войната е неизгодна за тях, от това не следва нищо за потиснатите чернокожи и бедни американци. Той можел да спечели на един фронт, но да загуби на друг. Същевременно смяташе, че смъртта му с един удар ще реши всички проблеми. Както и стана.
Спомних си какво бе казал Фостър на Колийн.
Обичах Мартин като свой баща. Изпитвах към него възхищение, каквото не съм изпитвал към когото и да било. До ден-днешен. За нищо на света не бих го предал.
— Ти наистина не си го предал — казах му аз.
— Изпълних каквото искаше от мен.
— Защо избра точно теб да го направиш?
Фостър помълча за миг. После ми обясни.
— Трябва да си ти — каза Кинг. — Анди, Джеси, Ралф… всички те са отдавна с мен. Сам по себе си този факт никога не би им позволил да се замесят в такова нещо. Освен това всеки от тях има собствени планове, свой път, който да следва. Те са добри, решителни хора. Движението ще се нуждае от тях и в бъдеще, те ще влязат в историята. Но ти, Бен? Ти си изгубил посоката отдавна.
— Аз също съм способен на велики дела.
— Съгласен съм, но има много различни начини да извършиш велики дела. Не го казвам с лошо чувство или зла умисъл. Но ти не си създаден за лидер на Движението. В него има капитани, има и лейтенанти. Ти си от втория вид, затова съдбата ти ще е различна. Имаш талант за общуване с хора, умееш да отгатваш мислите им и да им казваш онова, което искат да чуят. Но и ти също като мен си пълен с недостатъци. Още търсиш себе си, Бен, търсиш нещо, което да осмисли живота ти. Дали ще го намериш на амвона в църквата, тепърва ще се разбере. Може би това тук ще ти помогне да откриеш нещото, което търсиш. Ти се справи добре, пазейки ме да не се отклонявам от правилната посока. Свикнах да завися от бдителния ти поглед. Когото реших, че ми е дошло времето да срещна Създателя, ти беше единственият, на когото се спрях да ми помогне.
— Не бях сигурен дали да се чувствам обиден или поласкан — каза Фостър. — Той всъщност ме нарече измамник. Но беше прав. Мартин ме познаваше по-добре, отколкото сам се познавах. Можех да измамя ФБР, понеже цял живот бях мамил други. Бях добър в това. Ралф, Анди, Джеси — никой от тях не ме харесваше. Търпяха ме заради Мартин. В деня след убийството Ралф ми каза, че повече нямат нужда от услугите ми като пътуващ секретар. Уволни ме.