Водата гъмжеше от живот.
Една баракуда се навърташе наоколо с разтворена уста, в която се виждаха страховити, подобни на кучешки зъби, докато внезапно, сякаш изстреляна от оръдие, не се разтвори в синкавия полумрак. Горичка от живи корали, обагрени във всевъзможни оттенъци на бежово, жълто и кафяво, приютяваше безброй дребни морски обитатели. Видях виолетова лъчеперка, червена и ивичеста бодлоперка, риба корона… Но през цялото време се оглеждах за акули, докъдето ми позволяваше видимостта.
И тогава я видях.
Потъналата яхта беше полегнала на десния си борд, издълженият й корпус й се бе слял с пясъчното дъно, кърмата й стърчеше нагоре. Боята по незасегнатите й части й се виждаше ясно, понеже не бе прекарала достатъчно дълго във водата, за да обрасне с водорасли. Беше поне девет метра дълга и не много различна по конфигурация от „Исла Мари“, която ме чакаше горе. В левия й борд зееше продълговата цепнатина, през която можеше да се провре човек. Това потвърждаваше видяното от Джансън.
Беше се ударила в рифа.
Аз доплувах до кърмата и надникнах в главната каюта. Навсякъде се въргаляха мебели и оборудване. Нищо интересно. Задната палуба беше също почти празна, ако не се смятаха части от водолазна екипировка, завързани с ремъци за преградите на корпуса. Черното непромокаемо куфарче не се виждаше никъде. Обиколих потъналия съд, оглеждайки пясъчното дъно наоколо, но не видях нищо такова.
Спрях се на място, за да събера мислите си.
Топлата вода беше приятна на допир, дишането ми отново бе станало равномерно. Тук определено беше по-добре, отколкото в съдебната зала. Изплувах до горния мостик на яхтата и се спрях до вратата, която висеше отворена на пантите си.
И ето го и него.
Черно непромокаемо куфарче, точно както ми го бе описала Стефани Нел. Сграбчих го за дръжката и се изненадах. Тежко. Трудно щях да го извадя на повърхността, още повече като не носех спасителна жилетка.
Което повдигаше един въпрос. Какво още имаше вътре освен монетата?
Спрях се за момент да оценя ситуацията. Най-умно би било да оставя куфарчето на морското дъно, после да изплувам за въже. Нямаше смисъл да се опитвам да го извадя на повърхността и после да се боря с бурята, за да доплувам до лодката. Затова го извлякох от мостика, ритайки с крака, докато успях да се плъзна заедно с него надолу по корпуса на яхтата, и го сложих на пясъчното дъно. Хвърлих бърз поглед нагоре и видях кила на „Исла Мари“, която се полюшваше върху вълните, движейки витлата си ту напред, ту назад, за да стои на едно място.
Заплувах нагоре. Когато се подадох на повърхността, изплюх регулатора и размахах ръце, за да привлека вниманието на Джансън.
— Трябва ми въже. Поне петнайсет метра.
— Не сме сами — извика в отговор той през отворения прозорец, като посочи с ръка назад към кърмата.
Изплувах колкото можех нагоре, за да хвърля поглед над гребените на вълните. Към нас с голяма скорост се носеше малка моторница. Можеше да са охранителите от Форт Джеферсън.
— Дай въжето! — извиках отново аз.
— Трябва да тръгваме.
— Имаме време. Ще се справим. Дай въжето.
Исках тези хора да разберат, че не ми пукаше от нищо. Ако изобщо се надявах да се заема с нещо по-смислено, трябваше да се докажа. Имах рядката способност да мисля трезво в критични ситуации. Време беше да я оползотворя по предназначение. Онази моторница наближаваше, но аз можех да се гмурна и отново да изплувам, стига Джансън да ми подадеше проклетото въже.
Както и направи. Една жълта найлонова спирала цамбурна до мен във водата.
— Куфарът е тежък! — извиках аз. — Ще го вържа и ще подръпна въжето, за да ти дам знак. Тогава почваш да дърпаш. Аз ще изляза след него.
Грабнах края на въжето, натъпках регулатора в устата си и се гмурнах отново под вълните.
6
Замахвах с ръце като с гребла и се спусках надолу към черното куфарче, което лежеше отстрани до останките от потъналата яхта. Бях решил да завържа въжето около него, вместо да се доверявам на здравината на дръжката му. Неочакваната му тежест не спираше да ме озадачава. Не ми беше за пръв път да работя в тъмното, защото малцина обвиняеми, очакващи военен съд, бяха откровени докрай със защитника си, особено ако беше офицер в същия екип като обвинението. Затова бях свикнал да работя с половината от фактите или дори по-лошо — с чисти лъжи. В края на краищата обаче истината винаги надделяваше и аз очаквах, че и този път ще стане така.