За голямо съжаление, контраразузнавателната кампания на ФБР под името КОНТРАПРО не е художествена измислица. Тя се реализира от края на 50-те до 1972 г. Първоначално замислена за изкореняване на предполагаеми комунистически влияния, тя се превръща в може би най-корумпираната нелегална организация, създавана някога от американското правителство. Злоупотребите с дадената й власт включват незаконни прониквания с взлом в части имоти, подслушване, прехващане и четене на кореспонденция, оклеветяване, компроматни войни — каквото ви дойде наум. Изпълнители като Брус Лейл, отговарящи за проникванията с цел поставяне на подслушвателни устройства, са били щатни служители на Бюрото. Използвани са били платени информатори и шпиони, включително сред най-приближените до Кинг (глава 25 и 34). Унищожаването на Джийн Сибърг, описано в глава 39 и публично признато от ФБР през 1979 г., е само един пример за такава злоупотреба с власт.
Расовите размирици от 1967 г. (глава 38) пораждат страх в страната. Това е времето, когато Хувър насочва дейността на КОНТРАПРО срещу организациите за граждански права. Докладите от 25 август и 4 март на следващата година, цитирани в края на глава 27, са автентични документи (предадени буквално, с оригиналния словоред), с които се дава нареждането за този ход.
Но решенията на КОНТРАПРО са разобличени едва през 1975 г. от комисията „Чърч“ (глава 14). Нещата излизат наяве след едно дръзко проникване с взлом в офисите на ФБР в Мидия, Пенсилвания, на 8 март 1971 г. (глава 14), при което група частни лица успели да задигнат цялата документация, без да бъдат хванати. При кражбата се разкриват безброй случаи на корупция, включително КОНТРАПРО и тайните архиви на Хувър, като всички стигат до медиите. Това малко известно събитие е описано по отличен начин в книгата „Взломът“ на Бети Медсгър.
Използването от Хувър на евентуално комунистическо влияние като претекст за намеса в Движението за граждански права е исторически факт. Това влиза в противоречие с вътрешен доклад на ФБР от 1963 г. (споменат в глава 21), според който никакво подобно влияние не е съществувало. Както е описано в романа, Хувър отхвърля това заключение и принуждава автора (Уилям Съливан в реалността, а в романа — Том Оливър) да промени доклада, модифицирайки констатациите си в съзвучие с погрешните убеждения на Хувър.
Историята на убийството на Кинг, подробно описана в глава 16, 17 и 18, е почерпена от действителността. Добавено е единствено присъствието на Бенджамин Фостър. Действията на Ерик С. Голт (Джеймс Ърл Рей) (в началото на глава 23) от лятото на 1967 до юни 1968 г. са проследени по исторически факти. Добавени са само тайното му следене и направляване от ФБР. Сенчестият персонаж Раул (глава 36) е съчинен от самия Джеймс Ърл Рей и се споменава за пръв път, след като той оттегля признанието си за виновен през 1968 г. През годините историята на Раул, който уж бил използвал Рей като маша за убийството, се променя многократно. Никой не може да каже със сигурност дали такова лице е съществувало. В книгата аз го преименувам на Хуан Лопес Валдес.
Надлежно документирано е, че Рей си купува пушка в Алабама (глава 26), но на другия ден я връща и заменя с по-мощна. Впоследствие той твърди, че Раул му е наредил замяната. До ден-днешен остава загадка защо Рей решава да смени оръжието си.
Рей действително издебва Кинг в края на март 1968-а, като за целта пътува до Селма, Алабама, на нещо като разузнавателна експедиция (глава 44). От там последва Кинг обратно до Атланта, където го наблюдава отблизо. Върху картата на Атланта, намерена сред вещите му след убийството, в кръгче са заградени две места: домът на Кинг и баптистката църква.
Рей не е бил трениран снайперист и въпреки това в оръжието, което е използвал за убийството на Кинг, е имало само един патрон и е произведен само един изстрел, който улучва Кинг в лицето. Куршумът се е разпаднал при удара, което прави невъзможна балистичната експертиза (глава 34). Така и не е установено дали пушката, намерена в близост до мястото на убийството — закупена от Рей в Алабама — действително е била оръжието на престъплението. Нека разгледаме още един факт, посочен в глава 34: Рей не е имал какъвто и да било видим мотив. Негови отпечатъци не са открити в къщата, където се твърди, че е бил отседнал, нито пък в белия форд мустанг, който шофирал. При прострелване на пушката се установило, че тя по принцип улучвала вляво и надолу от центъра на мишената. Освен това единственият свидетел, потвърдил присъствието му на мястото на престъплението, се оказал пиян до безсъзнание и успял да го разпознае по снимки едва години по-късно.