Думите му звучат загадъчно, но друго не съм и очаквал.
— Просто от любопитство ще те попитам: как успя да влезеш? Това е национален исторически обект.
— С връзки.
Не се и съмнявам. Така беше и преди години, когато започна всичко.
— Носиш ли ги? — пита той.
Посягам към задния си джоб и му показвам онова, което иска от мен.
— Ето тук.
— Пазил си ги през всичките тези години заедно с тайната. Сериозно постижение.
— Кариерата ми е изградена върху пазене на тайни.
— Наблюдавах те отдалече. Ти работи за Министерството на правосъдието… колко? Десет години?
— Дванайсет.
— Като агент на отряд „Магелан“. А сега живееш в Дания и си собственик на антикварна книжарница. Каква промяна само!
В колана си той има пистолет. Посочвам го с пръст.
— Нужно ли е това?
— И двамата знаехме, че в даден момент ще се стигне дотук.
Може и така да е.
— Ти си напреднал в живота — казва той. — Всичко, което се случи оттогава, те е тласнало към все по-велики дела. За мен това се оказа невъзможно. Истинско чудо е, че съм още жив.
Което е вярно. Животът ми се промени по начини, които никога преди не съм могъл да си представя. Но случилото се междувременно беше и ценен урок за мен.
— Тази вечер дойдох заради теб — казвам му аз.
— Постави всичко на масичката, ако обичаш.
Няма смисъл да споря. Изпълнявам каквото ми е казал.
— Семейство Кинг са живели дълги години в тази къща — отбелязва той. — Отгледали са три деца, едното от които стана голям човек и промени света.
— И двамата знаем, че за да се стигне дотам, заслугата не е само негова. Ти изигра голяма роля.
Само шепа хора знаят какво всъщност се случи и повечето от тях не са между живите.
— Сещаш ли се изобщо за тези няколко дни? — пита ме той.
Времето, прекарано в отряд „Магелан“, ми позволи да се докосна до невероятни неща. Тамплиери, един безскрупулен диктатор, тайните на Карл Велики, изчезналата библиотека на Александрия, съвременни пирати. Но нищо не може да се сравни с онова, което преживях при първата си мисия.
Още преди да има отряд „Магелан“.
— Непрекъснато — отговарям аз.
— Трябва ли истината да се каже?
Справедлив въпрос. Изминали са петдесет години и светът се е променил. Но аз отново соча с пръст и съм длъжен да попитам:
— Пистолетът за мен ли е предназначен или за теб?
Той не отговаря веднага.
Отдавна съм разбрал, че действията на един човек са почти винаги по-малко подредени, отколкото неговото съзнание. Затова решавам да бъда предпазлив.
— Искам да поговорим за това — промърморва накрая той.
— И нямаш кой знае какъв избор на слушатели?
Той кимва.
— Това ме изяжда отвътре. Искам да ми разкажеш всичко, което се случи. Навремето така и не проведохме този разговор.
Аз чувам и премълчаното.
— Преди да се случи какво?
— Преди да реша за кого от двама ни е пистолетът.
Преди 18 години, юни
1
Две поискани услуги промениха живота ми.
Първата беше преди обед в един топъл летен ден, вторник. Шофирах, без да бързам, по Саутсайд Булевард в Джаксънвил, Флорида, и слушах радиото. Натиснах бутона за търсене на станция и от високоговорителите се чу:
— Защо в Ню Йорк има много боклук, а в Лос Анджелис — много адвокати?
— Защото нюйоркчани са имали право на първи избор.
Взрив от смях, последван от:
— Как сваляме адвокат от дърво?
Никой не знаеше отговора.
— Като прережем въжето.
— Онзи ден терористи отвлекли самолет, пълен с адвокати.
— Но това е ужасно! И после?
— Заплашили, че ако не бъдат изпълнени исканията им, ще ги освобождават един по един на всеки кръгъл час.
Още смях.
— Какво е общото между адвокатите и…
Угасих радиото. Водещите явно се забавляваха; адвокатите винаги са били безопасна тема за вицове. Че кой би се оплакал? Това не е като да разказваш вицове за хомосексуалисти или за поляци. Всички мразят адвокатите. Всеки знае по някой виц за адвокати. А пък ако някой от тях има нещо против, на кого му пука изобщо?
Всъщност на мен ми пукаше. Защото бях адвокат. При това добър по мое мнение.
Името ми — Харолд Ърл „Котън“ Малоун — фигурираше навремето сред хиляди други юристи, лицензирани да практикуват право на територията на щата Джорджия, където шест години преди това бях издържал изпита за член на адвокатската колегия. Само че никога не бях работил в кантора. Вместо това бях капитан трети ранг в американския военноморски флот, зачислен към Военния съд и базиран във военноморската база в Мейпорт, Флорида.