— Допускам, че знаеш как да отключиш онази врата, нали?
Той се облещи.
— Никога преди не са насочвали в теб пистолет, а?
Той поклати глава.
— Не е проблем, стига да не… — Аз запънах ударника. — … съм го насочил аз.
Изщракването на механизма послужи като удивителна за репликата ми.
— Ако кихна, това гърми.
— Господине, бихте ли свалили оръжието надолу? Моля ви. Сериозно. Свалете го.
— Прави каквото ти казах.
Той тръгна към вратата, като ровеше в джобовете на панталона си. Накрая намери ключа и го вкара в ключалката.
Направих му знак с пистолета да я отвори и да влезе вътре.
Вратата водеше към тясно пространство без прозорци, не по-голямо от килер, с тухлени стени, което също служеше за офис. Видях изненадата, изписана по лицето на Колийн, и бързо й направих знак с глава да не се издава. Беше вързана с белезници за една метална тръба, която се спускаше от тавана към пода зад бюрото.
— Освободи я — казах аз на мъжа.
Той извади друг ключ и отключи белезниците. Направих му знак да заеме мястото й и той послушно се закопча за тръбата.
Колийн наблюдаваше сцената с невярващи очи. Аз й направих знак да мине в другото помещение.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— Измъквам те от тук. Къде е монетата?
— А, за това си дошъл, значи. Не да ми помогнеш.
— Виж, току-що срещнах Валдес. Тук е и не е в добро настроение. Иска си монетата.
— Ти не работеше ли за него?
— Никога не съм казвал такова нещо. Това са твои предположения. — Трябваше да тръгваме. — Къде е монетата?
— Взеха ми я.
Защо нищо никога не ставаше просто? Аз се обърнах към вратата и попитах младия мъж:
— У нея е имало златна монета. Къде е?
— Ти крадец ли си? Това обир ли е?
Аз насочих пистолета към него.
— Пробвай още веднъж и приключваме с теб. Къде е монетата?
— Добре де, добре. При нас е. Един от нашите историци искаше да я огледа.
— Кажи къде точно.
Той ми каза. После добави:
— Загазил си. Много яко си загазил.
Сякаш не знаех. Списъкът с престъпленията ми нарастваше с всяка изминала минута. При това всичките федерални. Моят командващ офицер нямаше да повярва на късмета си.
— Бреговата охрана и ФБР идват насам — вметна той.
Това привлече вниманието ми.
— Говори!
— Преди малко се свързаха с нас по радиото. От ФБР са изпратили самолет да я прибере, ще бъдат тук всеки момент. И тогава ще си получиш заслуженото.
Едва ли. Все пак аз бях от добрите. И това можеше да бъде спасението ми.
11
Аз я поведох тичешком през плаца към отсрещната страна на крепостта. Пистолетът беше пъхнат в колана ми под тениската.
Новината, че ФБР пътува насам, добави ново измерение в цялата драма. Наистина, Джансън се държеше подозрително, но от това не следваше, че всички там са мошеници. Можех да се свържа с агентите, да им обясня ситуацията и те на свой ред да говорят със Стефани Нел. Ако се задействаха бързо, Бреговата охрана би могла дори да задържи Валдес, преди да е напуснал териториалните ни води. Но същевременно виждах, че Колийн Пери не е радостна от перспективата скоро тук да гъмжи от федерални агенти.
— Предполагам, че не желаеш федералните да знаят с какво си се заела — отбелязах аз. — Като се има предвид, че притежанието на Двойния орел е незаконно.
— Кой си ти? — попита тя.
— За момента аз съм идиотът, който рискува кожата си, за да спаси твоята.
— Видях те как скочи от яхтата, преди да избухне, видях и как онези мъже те удариха по главата, за да те зашеметят. Самолетът, който прелетя оттук малко преди взрива, беше същият отпреди. Видях му номера. Как се казваш?
— Котън Малоун. От Министерството на правосъдието.
— И си нов в тези игри?
— Толкова ли ми личи?
— Само по това, че си млад. Май нямаш представа в какво си се забъркал.
— Ти също не си госпожа Мъдрост — отвърнах аз. — Може да се окажем на една възраст.
— Само че аз не съм фукльо от Министерството на правосъдието. И нека ти дам един съвет, Котън Малоун. ФБР не ти е приятел.
Това определено се отнасяше за един конкретен пенсиониран агент, но аз не смятах да причислявам всички към тази категория.
— Би ли пояснила?
— Не, засега.
Младият охранител ни беше упътил към една самостоятелна сграда в далечния край на плаца. Зад нея сводестите ниши в тухлената стена бяха преградени с дървени конструкции с прозорци, където се намираха помещенията на личния състав. Няколко посетители се мотаеха из тревните площи и си правеха снимки. По бойниците горе се виждаха човешки фигури.