И часът на пиршеството бързо приближавал.
В 5 ч. следобед един от главните сътрудници на Кинг, Андрю Йънг, пристигнал в стаята с добра новина. Федералният съдия бил вдигнал забраната, допускайки провеждането на ограничена демонстрация на 8 април, след 4 дни. Имало условия, но не били непреодолими.
Новината бързо подобрила настроението на Кинг. Той отишъл в банята, за да се избръсне и да се приготви за вечеря.
Петнайсет минути преди шест, с чиста риза и вратовръзка, той излязъл от стаята си на балкона.
Изслушах разказа на Фостър за деня, в който умрял Мартин Лутър Кинг.
— Бях там — каза той. — В „Лорейн“. С Мартин и останалите момчета. Йънг, Джеси Джексън. Всичките бяхме възторжени идеалисти.
— Какво точно вършехте за него?
— Работех за Конференцията на християнските лидери от Юга. Всички правехме това навремето.
Конференцията беше създадена след автобусния бойкот в Монтгомъри, Алабама, през 1957 г., и представляваше асоциация на чернокожи пастори и лидери, предназначена да осигури на Движението за граждански права духовната обосновка за желаната промяна. Неин президент беше Кинг.
— Мартин ме използваше като пътуващ секретар. Аз поддържах ред в ангажиментите му. — Погледът на Фостър се рееше над гробовете. — Той не беше от най-подредените хора. Имаше нужда някой да му организира живота.
— Но сте изпитвали възхищение към него, нали?
Той не отговори веднага.
— Виждам го и сега на онзи балкон, в „Лорейн“.
Облегнат на парапета, Кинг се наслаждавал на хладната вечер. Полицията на Мемфис му била предложила охрана, но той отказал.
Ще се чувствам като птица в клетка, бил стандартният му отговор.
Рискът бил неотменна част от живота му. Още през 1958 г. чернокожа жена го намушкала с нож в гърдите, като едва не го убила. През 62-ра фанатик на движението „Власт на белите ‘‘ го ударил по главата. През 66-а по време на шествие в Чикаго отново бил улучен с камък в главата. Бил се изправял срещу сълзотворен газ, полицейски кучета, водни оръдия; домът му бил подпалван, а негови чучела били изгаряни повече пъти, отколкото бил в състояние да преброи. Но никога не ползвал охрана. Всъщност нито един от приближените му не носел оръжие. Не позволявал на децата си да притежават дори пистолети играчки. Насилието в пристъп на гняв било нещо непознато за него, а ненасилствените методи на борба били много повече от удобно клише.
Кинг се върнал в стаята и облякъл черното си копринено сако.
— Идваш ли, Ралф?
— Секунда!
Абърнати бил пред огледалото в банята и се приготвял за вечерята.
— Ще те чакам отвън.
Кинг излязъл обратно на балкона, вече по сако, и отново се облегнал на парапета. Останал така няколко минути, а в това време отдолу се събрала тълпа. Соломон Джоунс — техният шофьор за вечерта — бил запалил кадилака, за да загрее двигателя.
Долу се появил Джеси Джексън.
В последно време двамата с Кинг не се разбирали много, имали дълбоки различия за посоката, по която трябвало да поеме Движението за граждански права. Класически сблъсък между поколенията. Дръзкото безочие на младостта срещу търпеливото изчакване на зрялата възраст. Но тази вечер Кинг бил в миролюбиво настроение, доволен, че Джексън ще се включи във вечерята им. С масленозеленото си поло и коженото яке младият мъж рязко се откроявал сред строгите костюми на по-възрастните му колеги. Един от тях започнал да го критикува за облеклото му, но Джексън имал готов отговор:
— Единственото, което ми е нужно, за да отида на вечеря, е апетит.
Репликата му допаднала на Кинг, който се засмял.
Мъжете продължавали да си говорят, Кинг се включил от балкона на втория етаж; плътният му бас се разнасял от високо, хората долу извивали шии, за да го виждат. Бил като проповедник, приковал вниманието на паството си. Всички изглеждали спокойни и радостни след напрегнатия, изпълнен с правни проблеми ден.
Минавало 6 часът.