В един нормален свят трябваше незабавно да са се намесили правоохранителните органи. Цялата тази история щеше да е в ръцете на властите. Но в случая аз работех в друг свят, със свои правила. Само колко закона бях нарушил през последните двайсет и четири часа! В един момент щях да си дам сметка, че мисията беше единственото, което имаше значение. Разбира се, никога не бих причинил зло на невинни хора, но някой и друг закон нямаше да ме спре. Точно по същия начин играеше и отсрещната страна, така че онова, което вършеше работа на едните, би трябвало да свърши и на другите. Но за момента аз все още прохождах в тази материя.
— Трябва да се връщаме при Колийн — каза Фостър.
Не възразих. Но той още не беше отговорил на въпроса ми.
— Искате ли да ни открият?
— Не, разбира се. Би било глупаво.
Отричането му не ме успокои. Потокът на мисълта ми ме върна към нещо, което бе казал преди малко.
— Откъде знаете за Джим Джансън?
— Преди много години се познавахме.
— Той се опита да ме убие.
— Не би ме учудило.
Фостър не каза нищо повече и тръгна към колата. Аз го последвах. Той ми подхвърли ключовете да шофирам. Качихме се и аз завъртях волана докрай наляво и дадох газ, за да излезем на шосето. Имаше и други коли, но никой не изглеждаше видимо заинтересуван от нас, не видях и някой да ни следи.
Известно време пътувахме мълчаливо. Накрая аз опитах още веднъж:
— Този мъж би могъл да заведе някого право при нас.
— Както и вие. С онзи самолет.
Ако беше така, защо те не бяха предприели нещо конкретно? Май хеликоптерът и полицейските сирени в крайна сметка нямаха нищо общо с мен и Колийн.
Стигнахме до къщата и аз завих наляво, за да поема по пясъчната алея за коли. Отпред имаше паркиран още един автомобил, с номера от щата Флорида, окръг Ориндж.
— Заключете колата — каза Фостър.
Разбрах. Така нямаше как да се доберат до куфарчето в багажника. Тръгнахме към къщата.
Когато се качихме на предната веранда, Фостър се наведе към ухото ми и ми прошепна нещо. После отиде напред и влезе пръв през вратата. Аз се поколебах за миг, шокиран от чутото, но го последвах. Едва вътре установих, че колата принадлежи на съпруга на Колийн, който се представи като Нейт Пери, адвокат.
Нейт беше с остри черти и тъмна коса до раменете. Около трийсет и пет годишен, взривообразна комбинация от самоувереност и липса на финес — една смесица от привлекателни и отблъскващи черти, от която може би ставаше ясно какво бе видяла в него Колийн. Ясно поне за мен, защото аз донякъде приличах на него. Особено показателно беше ръкостискането му — меко и влажно. Такива хора винаги ме караха да застана нащрек. Като военен, бях свикнал мъжете да се ръкуват като мъже. Но най-дразнещи бяха постоянната му усмивка и тонът му, който понякога не съответстваше на жестикулацията.
А как обичаше да говори…
Това също беше един вид предупреждение. Моят дядо ми беше казвал, че най-умните кокошки са тези, които най-малко се обаждат.
— Капитан Малоун… — започна Нейт.
— Котън, ако обичате. Карате ме да се чувствам стар.
— Това е стар южняшки прякор. Откъде го имате?
— Дълга история. Повече ме интересува какво правите тук?
Той изглеждаше леко изненадан от въпроса ми, но в новото си състояние на оправдана параноя аз имах право да знам.
— Много просто, Котън. Тази къща принадлежи на семейството ми.
— Кажете ми нещо, което не знам. Какво правите вие тук?
— Той е казал на баща ми за сделката — обясни Колийн. — Затова е знаел кога да дойде тук. Иначе с Нейт трябваше да се срещнем утре.
— За наш общ късмет — каза Фостър, — всички подранихме.
Съмнявах се, че е било само късмет.
— Дойдох да прочета папките на Валдес — каза Нейт. — Разбирам, че са у вас.
Пропуснах покрай ушите си последната реплика и огледах стаята; погледът ми се спря на леките, изчистени мебели и облицованите със светло дърво стени, каквито все по-рядко човек можеше да види в днешно време. Всичко изглеждаше в тон, всичко беше на мястото си. Дори и Бенджамин Фостър, с безупречно лъснатите си обувки и изгладения костюм, с колосаната си риза и перфектно вързаната папийонка.
Оставих без последствие коментара на Нейт за неговия интерес към папките; вместо това погледът ми беше прикован във Фостър, представях си го как размахва показалец пред лицето ми като метроном.
В ушите ми още звучаха думите, които ми бе прошепнал отвън.
Внимавайте какво говорите. Къщата може би се подслушва.
18