— Бързо се учиш. Няма нужда да стоиш повече там. Фостър и дъщеря му вече не са в играта. Тръгвай сега и донеси папките и монетата в Мейпорт. Бих ти изпратила някого на помощ, но първия път като че ли не направих най-добрия избор. Затова те оставям да се оправяш сам.
Затворих телефона, после позвъних на Пам, за да й кажа, че съм добре. Тя не знаеше нищо за новата ми мисия — първия от неизброимите случаи, когато щях да я държа в неведение за професионалния си живот. Национална сигурност и всички останали дивотии. Доверието между нас беше изчерпано и за съжаление, с времето нещата щяха да стават все по-зле. Аз й бях причинил болка. Жестока. И всеки ден изпитвах отново и отново силата на емоциите й. Дали беше злопаметна? Може би. Но аз й бях дал повод. Беше наранена и на свой ред се опитваше да ме нарани. Приемах гнева й, защото си мислех, че е част от моето изкупление. Онова, което щях да науча едва след години, беше колко хитро и пресметливо бе планирала отмъщението си, като градинар, който се грижи за посаденото, докато върже и даде горчивия си плод.
Бях застанал пред бензиностанцията и чаках пиците да станат готови. Градът тънеше в тишина; само лек ветрец полюляваше короните на дърветата. Слънцето се беше разтворило в оранжево сияние на западния хоризонт, далече над езерото Окичоби, но здрачът оставаше все така горещ. Сенките се сливаха една с друга като разливащо се петно върху циментов под.
Часовникът ми показваше шест без няколко минути. Време беше да поема на север, към Джаксънвил. Очакваха ме четири часа път. Щеше да се наложи семейство Фостър да си сготвят сами вечеря. Те вече не бяха важни за мисията ми. Бенджамин Фостър щеше да си получи тойотата утре. Вече свиквах с нагласата, че някои правила не се отнасят за мен, и това ми харесваше.
Метнах се в колата и потеглих на юг, към мястото, където шосе 441 завиваше на изток към Атлантическия океан. След завоя видях знак, че шосе 95 е на петдесет километра по-нататък. Всичко, което Фостър ми бе разправил за урагана от 1928-а, се беше запечатало в мозъка ми. Беше невероятно, че подобни зверства се бяха случили точно на това място. Как го беше казал Мартин Лутър Кинг? Истинското мерило за един човек е не къде застава в моменти на сигурност и комфорт, а във времена на предизвикателства и противоречия.
Амин.
Зад мен се приближаваше кола. С голяма скорост.
След няколкостотин метра шосето се разширяваше до четири платна във всяка посока. Но засега бяха само две. Колата ме задмина бързо в насрещното платно, после сви рязко пред мен. Аз скочих на спирачката и колата спря със свирене на гуми. В огледалото видях зад мен друг автомобил.
Отвориха се врати, от тях наизскачаха четирима въоръжени мъже. Един от тях беше Джим Джансън.
Измъкнаха ме от колата.
— Щеше да си спестиш много неприятности, ако беше умрял на онази яхта — каза Джансън.
Двама от мъжете започнаха да претърсват тойотата. Отне им броени секунди да открият куфарчето в багажника. Четвъртият ме държеше на прицел с пистолета си, докато Джансън ме пребърка. Намери монетата в джоба на джинсите ми. Огледа я, видимо доволен, през найлоновата обвивка.
— Пълен провал. Това е положението — каза той. — Благодарение на Джеймс Бонд Малоун. Специален агент на Министерството на правосъдието. Е, доволен ли си от себе си?
— Оставих те на сухо във Форт Джеферсън.
Той заби юмрук в стомаха ми и аз се превих на две.
Поех си дъх, като се опитвах да успокоя нервите си. Другите двама ме сграбчиха за ръцете, извиха ги отзад на гърба ми и ме блъснаха в каросерията на тойотата. Върху китките ми щракнаха белезници.
От запад приближаваха други коли.
Опитвах се да нормализирам дишането си.
— Да се махаме от тук — ухили се Джансън.
20
Беше каша от единайсета степен по десетстепенната скала. Намирах се на задната седалка на някаква кола, с ръце, оковани с белезници отзад на гърба ми, точно на мястото, откъдето преди трийсет и шест часа бе започнало всичко — в Джаксънвил. Само че този път, вместо да пътувам към затвора, колата ме откарваше на изток по шосе 441 към… един господ знаеше къде.
Джансън седеше отпред и почти през целия път мълчеше. Питах се какво ли се бе случило с Фостър и другите, но знаех, че той ще ми каже само онова, което според него трябва да знам. Истината постепенно изпълваше съзнанието ми и не беше приятна. Бенджамин Фостър определено бе искал всичко това да се случи. Затова ли ме бе предупредил, че къщата може би се подслушва? За да приспи бдителността ми? Да ме заблуди, че е мой приятел? След което да ме прати за храна, с папките в багажника и монетата в джоба ми? Право в ръцете на Джансън. Ставах все по-добър в ролята си на примамка.