И все пак реших да се пробвам.
— Нали знаеш, че току-що докладвах в Министерството на правосъдието?
— Чувал ли си за Джими Хофа? — попита Джансън.
Схванах намека и понеже бяхме само на хвърлей от „Евърглейдс“, заканата му не беше никак трудна за изпълнение.
— Видяхме те, че говориш по телефона — каза Джансън. — Но няма да си първият безследно изчезнал агент, нито последният. Такива са рисковете на професията. Което обяснява защо досадници като Стефани Нел вземат на работа млади и глупави фукльовци като теб.
Пътят ни минаваше през множество цитрусови горички, плантации от захарна тръстика и пасища, докато накрая пресякохме отдолу шосе 95 и продължихме на изток към централните части на Уест Палм Бийч. От самото си създаване градът бе живял в сянката на своя по-лъскав съсед Палм Бийч, на отсрещния бряг на крайбрежния плавателен канал. Единият град беше замислен за хора с пари, а другият — за онези, които работеха за хората с пари. Бях ходил и в двата по няколко пъти; отсамният ми изглеждаше като част от реалността, а онзи отвъд канала — като разходка до Марс. Когато колата се насочи към моста, аз си казах, че ми предстои ново излитане в открития Космос.
Високи палми се извисяваха като стражи от двете страни на главния булевард. Спряхме на едно кръстовище, после свихме на север по старо щатско шосе, разсичащо тясната ивица земя в посока север-юг. След един участък, в който шосето минаваше покрай множество църкви, скъпи магазини и луксозни заведения, се появиха и къщи. Огромни.
— Към твоята резиденция ли отиваме? — попитах аз Джансън.
Той се размърда на седалката и се обърна с лице към мен. В дясната си ръка държеше пистолет, който опря в челото ми. Честно казано, като преживяване беше леко изнервящо. Никога преди не бяха усещал така отблизо допира на оръжие, при това в ръцете на човек, който очевидно едва се сдържаше да не дръпне спусъка. А моите бяха вързани отзад на гърба и не можех да направя нищо по въпроса.
— Чакам с нетърпение да те убия — каза той.
— Само че не още, нали? Някой по-нагоре в йерархията ме иска жив и здрав.
Мълчанието му потвърди, че съм прав.
— Тъпо е да си прост слуга, а?
Той си прибра пистолета, после се обърна с гръб към мен. Аз издишах въздуха от дробовете си, като едва сега си дадох сметка колко дълго го бях задържал.
Трафикът едва пълзеше. Океанът се падаше на стотина метра вдясно, но беше невидим, закрит от дърветата, от огромните резиденции, от невероятно добре поддържаните, високи като стени живи плетове. Сигурно някаква местна наредба насърчаваше собствениците на жилища да не подрязват плетовете си, докато не стигнат до небето. Тук-там пътят се приближаваше още по-плътно до брега. Във въздуха миришеше натрапчиво на стари пари. На всеки стотина-двеста метра встрани се разклоняваха улички и ние свихме в една от тях — тясна алея, преминаваща между още къщи, може би не толкова грамадни като гледащите към океана, но все пак доста впечатляващи.
Накрая спряхме пред двуетажна тухлена постройка в колониален стил, с централен портик, поддържан от колони, леко напомняща Белия дом. И тук висок жив плет закриваше имота от улицата. Спряхме в преден двор, заграден от три страни с каменна балюстрада, по която имаше декоративни каменни вази. Навсякъде се виждаха лехи с цветя, буйни храсти и друга зеленина.
На входната врата чакаше мъж с грижливо подстригана посребрена коса, гладко и розово като на бебе лице и очила с дебели кафяви рамки. Измъкнаха ме от колата и ме поведоха към него. Подметките на обувките ни издаваха стържещи звуци по каменните стъпала. Влязохме в просторен вестибюл, над който се виеше стълбище от сив мрамор, водещо към балкона на втория етаж. Очаквах отгоре да се зададе едва ли не кралицата или президентът под звуците на фанфари. Кристален полилей обливаше помещението в ярка светлина. Прекосихме черния мраморен под, инкрустиран — виж ти, изненада! — с емблемата на ФБР.
Мъжът с очилата се насочи към една резбована дървена врата, която водеше към просторна библиотека. Но един бегъл поглед ми показа, че рафтовете всъщност са изпълнени с фалшиви томове в кожени подвързии, каквито използват интериорните дизайнери, за да придадат по-авторитетен вид на дадено помещение.
По стените висяха десетки фотографии на един и същ мъж, позиращ с много други. Забелязах Роналд Рейгън, Джордж Буш, Уорън Бъргър, Джей Едгар Хувър, Робърт Редфорд, Чарлтън Хестън и Уолтър Кронкайт. Повечето снимки бяха в разни кабинети или на групови събирания. На някои хората държаха в ръце чаши. Имаше снимка на игрище за голф, друга — на яхта. Но на всички снимки мъжът изглеждаше поне равен на онези, които го заобикаляха. Косата му прогресивно се отдръпваше назад през годините, но навсякъде беше безупречно подстригана. Сякаш човекът бе водил документална хроника на живота си, подредена в стопкадър на тази стена на триумфа. С излишната си показност цялото помещение внушаваше усещане за задушаваща носталгия по миналото, като машина на времето, ако времето се измерваше във вещи и тяхното притежание.