В центъра на стаята, върху син килим на пода от полирано дърво, беше разположена гарнитура от две кресла с високи облегалки и канапе, тапицирани с кремава кожа. Заблуден лъч на залязващото слънце проникваше в процепа между спуснатите завеси. От едното кресло се надигна някакъв мъж и зачака придружителят ни да ни отведе при него. Лицето му беше същото като на фотографиите, но високата му внушителна фигура беше поразвалена от малко шкембе. Може би наближаваше седемдесетте, но изражението му беше също така свирепо и безкомпромисно, както на снимките. С модерните си телени очила, светлобежово спортно сако, джинси с класическа кройка и лъснати обувки приличаше по-скоро на пенсиониран професор — което най-вероятно беше съзнателно търсен ефект.
Забелязах, че стенният часовник показва 7:10 вечерта.
— Свали му белезниците — заповяда мъжът.
Джансън се подчини.
— Казвам се Том Оливър.
Всичко в облеклото му, в изправената му стойка, в едва сдържаната самоувереност беше направо от наръчника за служители на ФБР. Но не и маниерите. Той не благоволи да се ръкува с мен, не че аз се засегнах особено.
— Седнете, моля. Двамата с вас трябва да поговорим. Насаме.
Джансън и придружителят му схванаха намека и се изнесоха веднага, като затвориха вратата зад себе си. Оливър се настани в едно от креслата с високи облегалки, посегна към лулата на помощната масичка, запали я и изпусна кълбо лютив дим. Още с влизането си бях усетил острата миризма на тютюн във въздуха.
— Знаете ли кой съм аз? — попита той.
Седнах на другото кресло.
— Нямам представа.
— През цялата си кариера съм работил в правоохранителната система и преди няколко години се пенсионирах като заместник-директор.
— Радвам се за вас.
— Това ви се струва забавно, така ли?
— Не ми е забавно присъствието на добермана ви, който заплашва да ме убие. Както и фактът, че бях отвлечен и докаран тук против волята си.
— Съмнявам се, че е било изцяло против волята ви. Все пак вие сте изпратен със служебно поръчение.
— Знаете кой ме изпраща.
— Знам. Затова сега разговарям с вас, вместо трупът ви да плува в блатата на „Евърглейдс“, докато не бъде изяден от някой алигатор.
Той изръмжа, доволен от заплахата си, сякаш думите и богатството му бяха достатъчни, за да му повярвам.
— Нека отгатна — казах аз. — Оженили сте се по сметка за богата наследница. Защото с вашата кариера не бихте си позволили да плащате и тока на тази къща.
Той посегна към масичката, където имаше и чаша с питие, разклати бистрата течност в нея и я пресуши на малки глътки.
— Семейството на съпругата ми притежава тази къща от поколения.
Вече усещах, че от този човек ще чуя само лъжи. Всяко негово движение беше отмерено, спокойно и решително. Целта му беше да изцеди от мен много повече информация, отколкото бе готов да ми даде. Както се досетих, основният предмет на интереса му беше Стефани Нел. Човекът знаеше за нея, но не достатъчно. И явно си беше казал: защо да не прибера новия, да му завра пистолет в лицето, да го довлека в тази абсурдна имитация на библиотека и да го накарам да пропее?
Да бе. Късмет ти желая. По-скоро бих се пробвал при алигаторите.
Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Джансън.
— Тук са.
Оливър кимна.
— Парти ли ще си правим? — попитах аз.
Той се ухили, вероятно още разчитайки да ме сплаши.
— Не
21
Джансън постави куфарчето на пода на метър-два от мястото, където седях. Отгоре сложи Двойния орел с найлоновото му калъфче. На тази монета явно й беше писано да си сменя собствениците. После отново излезе, затваряйки вратата след себе си.
— Добре е дресиран — казах аз. — Сам ли го направихте, или го пратихте в кучешко училище?
— Винаги ли се държите толкова непочтително?
— Само с онези, които са ми наистина симпатични.
— Новите ви приятели са пристигнали — каза Оливър, без да обръща внимание на шегите ми. — Фостър, дъщеря му и съпругът й.