Наведох се да проверя.
Още дишаше, но беше ударен с остър предмет в главата; раната издаваше използваното оръжие. Застанал нащрек, погледнах към вестибюла. Възрастният мъж с очилата, който ни бе въвел в къщата, лежеше проснат върху мраморния под. Явно бяха пристигнали неочаквани гости.
Но къде ли бяха Колийн, баща й и съпругът й? Реших, че нямам избор, и се провикнах:
— Колийн!
— Тук съм.
Гласът прозвуча приглушено, като през затворена врата; идваше от края на коридора. Открих ги зад третата врата. Беше заключена.
Забих с все сили петата на десния си крак в дървото. Още два ритника и касата на вратата поддаде.
Влязох при тях.
— Нещо става тук — заявих аз. — И не изглежда добре.
И тогава се сетих. Куфарчето беше още в библиотеката, където го бях оставил.
— Последвайте ме.
Върнахме се и заварихме Оливър все така проснат на пода; куфарчето го нямаше, а френските прозорци към терасата зееха отворени.
— Качвайте се в някоя от колите отпред и изчезвайте от тук — казах аз на Колийн.
— Идвам с теб — обяви тя, после се обърна към съпруга си. — Вземи баща ми и тръгвайте. Телефонът ти у теб ли е?
Нейт поклати глава.
— Мъжът, който лежи на пода, ми го взе.
Разбрах какво имаше предвид Колийн, затова претърсих Джансън и намерих апарата.
— Когато се отдалечите достатъчно — казах на Нейт, — обади се да знаем.
— Забрави ги тези папки — обади се Фостър. — Не си струват всичко това.
— Не мога — отвърна Колийн.
Аз бях на нейното мнение.
— Настоявам да ме послушаш, Колийн!
— Това време отдавна мина — озъби се тя.
Аз сграбчих Фостър за ръката, дръпнах го настрани и прошепнах в ухото му:
— Тръгвайте или ще й кажа как ни подмами да дойдем тук.
Видях, че заплахата ми постигна моментално целта си. Старецът кимна.
— Ние двамата с теб ще си поговорим насаме, но по-късно — промърморих аз.
Всички изтичахме навън, заобиколихме къщата и се запътихме към предната част.
Там бяха паркирани няколко коли.
— Сигурно поне в една от тях има оставени ключове — казах аз. — Вземайте я и бягайте.
Фостър и Нейт тръгнаха към колите. Двамата с Колийн напуснахме границите на имота и свихме в страничната уличка отвъд живия плет. Вдясно видях двама мъже, които вървяха на изток, към океана. Единият носеше куфарчето. Бяха се отдалечили на близо сто метра, извън обсега на пистолета; освен това не исках да привличам вниманието на местните, които можеха да повикат полиция.
Зад гърба си чух шум от запалване на двигател и след миг една от колите с Нейт на волана излезе устремно от двора на къщата. Аз му направих знак да завие надясно. Нейт се поколеба, когато видя двамата мъже с куфарчето да се отдалечават по улицата. Знаех какво си мисли. Той беше с кола. А аз — без.
— Ние ще се справим — казах му аз през отворения прозорец. — Ти само откарай тъст си по-далече от тук.
Той зави надясно и даде газ.
Колийн вече тичаше към двамата мъже. Аз я последвах. Единият погледна назад и я видя. Двамата ускориха крачка. Аз също. Видях ги как пресякоха следващата пряка и продължиха да подтичват нататък по тясната песъчлива пътека, докато не се скриха между дъбовете и палмите, разделящи два имота. Указателна табелка гласеше, че пътеката извежда на обществения плаж. От двете й страни имаше частни имоти, единият защитен с висок зид, другият — с метална ограда.
Колийн пресече улицата и тръгна по пътеката. Аз се затичах. Някъде напред изтрещя изстрел. Колийн беше невъоръжена, което означаваше, че стрелят по нея. Пресякох улицата и се хвърлих към шубраците, следвайки пясъчната пътека между дърветата. Колийн се беше скрила зад дънера на един вековен дъб. Двамата мъже вече наближаваха края на пътеката. Ярката дневна светлина и плисъкът на вълни издаваха присъствието на океана.
Аз приклекнах и стрелях към тях с пистолета на Оливър. Куршумът се заби с глухо тупване в пясъка, но двамата вече бяха превалили първата дюна и се скриха от погледа ми. Затичах се напред по безлюдната пътека и стигнах до дюната. Пясъкът по-нататък беше мек и забавяше крачките ми. На петдесетина метра, където вълните се разбиваха в плажната ивица, чакаше гумена лодка. Светлината беше започнала да отслабва, но все още се виждаше ясно. В тази част на острова беше царството на богатите. Кварталът беше закътан и тих, на плажа не се виждаше жива душа. Аз залегнах и стрелях отново, като съзнателно се целех вляво от двамата.
— Следващият изстрел ще е на месо! — извиках аз.
Те се спряха.
— Оставете куфарчето.