Реката отново започваше да се стеснява. По източния бряг продължаваха да се редят жилищни сгради, но откъм запад се появиха блата, сред които тук-там по високите места се виждаха разпръснати къщи. Реката се бе свила още повече. Колийн поддържаше стабилна преднина от близо осемстотин метра, но аз вече не я изпусках от поглед. Това не беше точно гонитба, по-скоро я следвах от разстояние. Все някога щеше да й свърши или водата, или горивото.
Тя зави наляво. Вече се движеше на запад.
Аз поддържах скоростта, докато навлязохме в някакъв изкуствен канал. Знаех, че Южна Флорида е насечена от такива канали. С тях местните хора отвеждаха прясна вода от реките към обработваемите земи, като същевременно се бореха с наводненията в крайбрежните райони. Минахме под два моста на някаква магистрала. Сигурно беше платеното шосе на щата Флорида. После, на три-четири километра по-нататък, имаше още двойка виадукти, по които летяха коли. Това пък беше между щатско шосе 95. Навлизахме все по-дълбоко в сушата. Кварталите от еднофамилни къщи отстъпиха място на равна обработваема земя, която се простираше чак до хоризонта. Тук плавателният път се разклоняваше на плетеница от напоителни канали, по които не можеше да мине морски съд. Бяхме се озовали в задънена улица; явно и Колийн разбираше това. Тя спря лодката и скочи на брега, като стискаше в ръка куфарчето. Аз дадох газ, настигнах я и стъпих върху ниския затревен бряг. Тя ме чакаше с навъсено лице; челото й лъщеше от пот. Седеше на земята, притиснала колене към гърдите, и разтриваше ръцете си над лактите, сякаш й беше студено.
— По дяволите, Малоун! Аз имам не по-малко право от теб да прочета тези папки. Може би дори повече.
Бяхме сами. Във всички посоки се виждаше само гола земя; тревата беше ниско окосена и мокра от роса.
— Не можеш ли просто да се махнеш от живота ми? — попита тя. — Не можеш ли да оставиш тези папки и да се разкараш? Тази битка не е твоя. Не те засяга.
Усещах гнева и разочарованието й, но реших да си замълча, за да си го изкара на мен.
— Ти просто не разбираш — продължи тя. — Аз изпитвам към баща ми такова възхищение, каквото към никой друг. Той ми е бил опора през целия живот. Научи ме да отличавам истина от лъжа, добро от зло. Показа ми как да живея. Но едничкото нещо, което никога не бе споменавал пред мен, беше въпросният ден в Мемфис. Никога.
— До неотдавна.
— Да. Усещах, че нещо го възпира. Той отклоняваше въпросите ми и избягваше да дава отговори. Докато накрая се ядоса и млъкна напълно. Така че, когато Валдес се обади и предложи сделка, каквато баща ми вече му бе отказал, аз реших, че това е моят шанс. И се съгласих зад гърба му на онази среща в Драй Тортугас.
— Защо точно там?
— Валдес избра мястото.
— Тук не става дума само за теб и баща ти — напомних й аз. — А за някаква корупционна схема, която тече понастоящем във ФБР. И случващото се в момента с нас я изкарва на светло. Затова съм тук.
— Изобщо не ми пука за ФБР. Могат да вървят по дяволите. Искам да знам какво всъщност се е случило с Мартин Лутър Кинг и какво общо има баща ми.
Внезапно ми хрумна нещо.
— Това е въпрос, който не можеш да обсъждаш със съпруга си, нали?
— Мога, донякъде. За Нейт въпросът опира до пренаписване на историята. И той е твърде млад, за да е свидетел на онези събития. Ние сме израснали в различен свят. Не че е идеален, но не е и като през шейсетте. Нейт е добър човек. Не ме разбирай погрешно. Той ме обича.
Но е адвокат в правна кантора едва от четири години, има още много вода да изтече, докато стане съдружник. Женен е за чернокожа, което не би трябвало да има значение. Но всички знаем, че има. По собствено желание е представлявал семейството на Кинг на делото в Мемфис. Моят баща го е уредил. Все още е близък със семейството. Но Нейт е участвал в делото по-скоро като момче за всичко, отколкото като техен адвокат. Той смята, че баща ми знае разни неща, и иска пръв да ги открие. Да промени историята. Да се запише в нея. Но тези неща не го засягат. Засягат мен и баща ми. Така че: не, не мога да обсъждам това с него.
— И избра мен?