— Качвайте се — нареди мъжки глас.
Инстинктът ми подсказваше да пусна куфарчето и да посегна към пистолета под ризата ми. Но нещо в тона на мъжа го обозначаваше като свой. Той извади значка.
— ФБР. Качете се в колата.
— Защо? — попита Колийн.
— Защото сме на ваша страна. Знаем за Стефани Нел и разследването й. Знаем също за Хуан Лопес Валдес и Том Оливър. Сега сте сами тук. Бих казал, че ви трябва приятел.
Не можех да оспоря това. Той ни направи знак с ръка да се качваме.
— Ти луд ли си? — възкликна Колийн. — Този тип може да работи за Оливър.
Заобиколих юкона и отворих предната врата.
— Ами, да. Точно така.
Поставих куфарчето на асфалта, извадих пистолета си и й го подхвърлих през предния капак на джипа. Тя го хвана във въздуха и кимна. После се качи и седна на задната седалка зад шофьора.
Отдалечихме се от Мелбърн на запад, откъдето бяхме дошли. Но този път, вместо да поемем на юг, свихме на север, към Джаксънвил и дома. Аз бях седнал отпред, за да гледам този мъж в очите. Колийн беше отзад с пистолета, нащрек. Куфарчето сега се намираше на седалката до нея. Надявах се да оцени доверието, което й бях оказал, отстъпвайки й едновременно пистолета и папките.
— Научихме за обаждането на Валдес до Фостър, а после и за вашето обаждане, госпожо Пери, до Валдес.
— Как става така, че Валдес се движи свободно из Флорида, сякаш е турист на почивка? — попитах аз.
— Дължи се на някои остатъчни проблеми в самото ФБР, както и извън него. Създавани от същите хора, с които госпожица Нел се занимава понастоящем.
Дали това беше истина, тепърва щяхме да узнаем. Засега знаех само, че с всяка изминала минута се отдалечаваме от Мелбърн и Палм Бийч, а Колийн бе опряла пистолет в гърба на шофьора, ако се опиташе да направи нещо необмислено.
Зададох още няколко въпроса, но не получих отговор. Той ни каза само, че скоро всичко ще ни бъде обяснено от човек, който иска да разговаря с нас. Вече започвах да разбирам, че оперативната работа на терен изисква от агента да прави често избор. Твърде често всъщност. Едно нещо водеше след себе си друго, другото — трето, или поне така трябваше да бъде. Работата на агента е да прави всеки път верния избор и да продължава нататък. До момента, когато напуснах професията — след повече от едно десетилетие, — много, които бях познавал навремето, бяха вече мъртви заради направен погрешен избор. За късмет, моите грешки никога не бяха фатални.
Но въпреки това бяха болезнени. Като тази, която се готвех да направя сега.
След два часа и половина път навлязохме в централните части на Сейнт Огъстин. Който и да желаеше да разговаря с нас, очевидно се намираше там. На този град му се носеше славата като най-ранното европейско селище в Америка. Смяташе се, че по времето, когато Джордж Уошингтън станал президент, градът е имал вече двестагодишна история. Първи на тясната ивица земя по протежение на река Матанзас се заселили испанците. Още един продълговат и нисък остров на изток осигуряваше плажни ивици, както и превъзходно защитено естествено пристанище, което през вековете бе привличало не само испанци, но и французи, англичани, както и пирати.
Главните артерии на града водеха от север на юг, като се пресичаха под прав ъгъл с улици, ориентирани в посока изток-запад, образувайки перфектна координатна система. Много от улиците бяха запазили малката си ширина от онова време, замислени като средство за защита от нашественици. Повечето носеха имена на хора и неща от миналото: „Сейнт Джордж“, „Трежъри“, „Катидръл“, „Френсис“. Високите каменни стени и надвисналите над улицата балкони бяха обичайна гледка, докато по-невзрачните къщи бяха от дърво, порест варовик или цимент, примесен с мидени черупки. Градът бил поставен на картата от Хенри Флаглър — човека, прокарал железопътната линия по източното крайбрежие на Флорида. Наред с това той построил и великолепни хотели, с които поставил началото на ежегодното зимно преселение на юг за богатите жители на северните щати. В Сейнт Огъстин се намираха три от тези хотели; и трите сгради още съществуваха, но само една от тях все още се ползваше по първоначалното си предназначение.
Постепенно и след много криволичене стигнахме до центъра на града; улиците в летния следобед бяха задръстени от коли. Подминахме колежа „Флаглър“ и седалището на градската управа и пресякохме главния градски площад. Плаза де ла Конститусион. Най-старият обществен парк в Америка.