— Защо е трябвало да убие Мартин Лутър Кинг? — попита Колийн.
— Нямам представа. Джансън ми нареди да инструктирам Рей да го направи. Допусках, че идва от Оливър или лично от Хувър. Нито един редови агент на Бюрото не би взел на своя глава такова решение. Аз просто изпълних желанието им.
— Ти си бил загадъчният Раул — казах аз. — Човекът, когото в крайна сметка Рей обвиняваше за всичко.
— Това беше името, което използвах пред него.
— А защо Рей не те е предал на властите, когато е бил арестуван?
— И това е направил, след като си е дал сметка, че са го лъгали за всичко. Но вече на никого не му е пукало. За всички той е бил убиец, готов да каже какво ли не, за да отърве затвора. Да обвинява всеки, за когото се сети.
— Толкова ли е бил глупав?
— Толкова, че и повече. Той беше идеалният човек за наемен убиец. Беше способен да го направи. Искаше да го направи. Изпитваше наслада при самата мисъл, че го прави. Освен това се радваше на вниманието, което получи впоследствие. Рей беше роден престъпник. За него затворът беше втори дом. Да прекара остатъка от живота си зад решетките, чувствайки се важен? Това беше много повече, отколкото някога би могъл да постигне на свобода. Изумителното беше, че години наред толкова много хора се вслушваха в казаното от него.
Колийн изглеждаше все така притеснена. Папките в скута й бяха важни за нея, но не чак толкова, колкото баща й. Тя би се лишила от тях, без да й мигне окото. Трябваше да предприема нещо. Веднага.
Започнах дискретно да оглеждам терена. Откъм нашата страна на балкона имаше общо шест маси. Половината бяха празни. Салонът долу беше пълен, почти всички маси бяха заети. Сервитьорите сновяха във всички посоки. Разговорите се сливаха в монотонно бръмчене. В близкия ляв ъгъл на долния етаж се намираше входът на кухнята; през летящата врата влизаха и излизаха хора с табли в ръце.
Е, добре. Вече знаех кое къде е. Оставаше само един въпрос.
Какво да правя сега.
37
Цялата ситуация ми изглеждаше нереална.
Седях на маса в ресторант с човека, организирал убийството на Мартин Лутър Кинг. В мен вече нямаше и грам съмнение, че Валдес е този, за когото се представя. Поваленият на Плаза де ла Конститусион Ведърн и мъртвият бивш агент на ФБР в Мелбърн бяха достатъчни като доказателство.
— Не разбирам — казах аз, — защо искаш светът да научи? Минали са трийсет години. Ти сигурно си знаел какво ще предизвикаш с размяната на тези папки срещу монетата.
— Може би е време светът да научи истината. Защо не?
— Която те изобличава като участник в заговор за убийство.
— Как? Моето име не се споменава никъде. Джансън ме нарича „лицето за контакт“ в докладите си. Но дори и да бъда намесен по някакъв начин, аз вече ще бъда в Куба, далече от вашето правосъдие. Допускам, че Кастро ще се зарадва да чуе, че американското правителство не е против политическите убийства. Стойността ми в очите му само ще се повиши. Американците винаги сте страдали от лицемерие. Чувал ли си за операция „Нортудс“?
Поклатих глава.
— Това става през шейсет и втора, след случилото се в Залива на прасетата. Сценарият бил ЦРУ тайно да подкрепи терористични действия, насочени срещу Съединените щати, а впоследствие да обвини Куба като оправдание за обявяване на война на Кастро. Военните много харесали идеята. Също и ЦРУ. Ставало дума за бомбени атентати и отвличания на самолети. Много американски граждани щели да загинат. Президентът Кенеди отхвърлил идеята, което било мъдър ход от негова страна. Аз вече бях уведомил Кастро какво му готвят.
— Разбирам защо в ЦРУ не са били доволни от теб.
— Това просто доказва, че САЩ нямат право да говорят за морално превъзходство. А също и че вашето правителство в параноята и отчаянието си е било способно на всичко. Включително да ликвидира борец за граждански права.
— Не е било правителството, а шепа фанатици, злоупотребили с дадената им власт.
Видях как Валдес се размърда нервно на стола си. Колийн също. Положението беше крайно деликатно. Не бях в състояние нищо да направя за Колийн, но можех да подразня Валдес. Извадих калъфчето с монетата от джоба си и го поставих на масата.
— Колко струва? — попитах го аз. — Осем милиона? Десет?
— Поне — отвърна Валдес. — Има купувачи, готови да дадат всичко за честта да притежават последната известна бройка извън музеите.
— Но ти не беше очаквал Оливър да е още в играта, нали?