— Не беше зле — каза Лейл.
Само че бяхме отново зад вана, изправени пред познатия проблем. Срещу дулата на пистолетите. Задните врати отново се разтвориха. Но този път Лейл беше готов.
Той се надвеси навън през прозореца с пушката в ръце и изстреля два патрона. Ванът се изнесе в другото платно, за да излезе от обсега му. В момента нямаше насрещно движение. От двете страни на двулентовия път се редуваха ниви и дървета.
— Можеш ли да уцелиш някоя гума? — попитах аз.
Стрелката на километража сочеше 120. Ванът лъкатушеше между двете ленти на шосето, докато мъжете вътре вероятно се готвеха да открият огън по нас. Лейл отново се подаде до кръста през прозореца и изстреля още два патрона, но не улучи. На мен взе да ми писва. Дадох газ докрай и когато ванът се изнесе в насрещната лента, успях да се изравня с него, след което завъртях волана наляво, като го блъснах странично. Веднъж. Втори път. И трети път с още по-голяма скорост.
Ванът изхвърча през банкета, прескочи канавката и заора в близката нива, като продължи да се движи с подскачане още известно време по инерция, докато накрая се спря в рохкавата пръст.
Лейл изкрещя нещо неразбираемо.
Ние продължихме да се носим напред по шосето.
41
Следвайки указанията на Си, излязох на шосе 301 и завих на юг. След петдесетина километра стигнахме до Гейнсвил, където се намираше Щатският университет на Флорида. Лейл и Си не бяха в разговорливо настроение. Тя ме упъти към градската автогара. Паркирах пикала пред сградата и тримата влязохме вътре.
— Тук се разделяме с теб — каза Лейл. — Бяхме намислили друг маршрут, но явно той вече е неприложим.
— Ще ти го кажа още веднъж. Вие двамата сте единствените, които можете да потвърдите, че всичко това се е случило.
Лейл разкопча ципа на пътната чанта, извади папките и ми ги подаде.
— Това вече е твой проблем, новобранец. Не наш. Ние бяхме дотук.
— Ще си тръгнете просто така, все едно нищо не е било?
— По-добре е, отколкото да умрем — каза Си. — Ти представа нямаш за злините, извършени от КОНТРАПРО. Нещата изобщо не се изчерпват с Мартин Лутър Кинг. Том Оливър иска всичко това да бъде погребано и аз нямам нищо против. Вземи си поука от нас и зарежи тази история. Дай тия папки на когото трябва и забрави, че всичко това изобщо се е случило.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш — каза Лейл. — Много е лесно. И без това никой няма да ти повярва. Ще кажат, че папките са фалшиви.
— И точно тук е вашата роля. Да потвърдите.
Лейл ме прегърна през рамо. Жестът беше почти приятелски.
— Слушай какво ти казвам. Губиш си времето. Нищо не можеш да докажеш. Откажи се.
Автогарата беше претъпкана — нещо обичайно за университетски град. Само веднъж се бях возил на автобус на „Грейхаунд“ — навремето, когато с майка ми пътувахме от фермата на дядо в Централна Джорджия до Атланта за почивните дни. Тя бе нарекла това „приключение“. Бях на единайсет, баща ми вече беше покойник. Запомнил съм всяка минута от целия уикенд.
— Къде отивате?
— По-добре да не знаеш — отвърна Лейл. — Някъде, където нито Том Оливър, нито ти, нито цялото ФБР ще можете да ни откриете.
— Задръж пикапа — каза Си. — На теб ще ти трябва повече, отколкото на нас. Подозирам, че няма да послушаш съвета ни и да се откажеш.
— Валдес държи за заложници Фостър, дъщеря му и съпруга й. А Оливър е все още на свобода. Аз съм единственият, който може да се справи със ситуацията.
— Виж, това е нещо, което можеше да ни го кажеш и по-рано — отвърна Лейл. — Още един съвет. Хубаво е да си герой. Получаваш признание. Но когато дръпнеш Супермен за пелерината, не очаквай да ти я подари. Оливър разполага с ресурси, с лостове за влияние, при това е нащрек. Всичко, за което е работил здраво, сега може да се разпадне. Той живее като цар с парите на жена си. И няма никакво намерение да прекара остатъка от живота си зад решетките. Затова е готов на всичко. Чу ли? На всичко. А ти?
Не отговорих. Но въпросът му беше основателен.
— Познавала съм много агенти навремето — обади се Си. — И се научих доста добре да ги преценявам. Трябва да оставиш тази работа на професионалистите.
Това вече беше обидно.
— Мога да се справя.
Тя се изсмя и погледна Лейл.
— Поредният пуяк. Колко такива сме срещали досега?
— Можете да промените историята — казах й аз.
— Като се оставим да ни убият?
— Трябва да разбереш едно — каза Лейл. — Навремето не знаехме. Всъщност аз поназнайвах това-онова благодарение на записите, които бях подслушвал. Може би знаех дори повече от останалите. Но не всичко. Си научи много неща от мен, както и аз от нея. Когато преди години се свързах с Фостър, научих още, както и той от мен. Но никога не съм виждал цялата картина и бях доволен от това. Знам толкова, колкото да ме тикнат в затвора или да бъда убит.