Хубави времена бяха…
Спокоен, артистично небрежен, колоритен, бохемски — наречете го, както щете, — Кий Уест определено клонеше наляво от центъра. Основан от пирати във Флорида по времето, когато Маями е бил необитаемо тресавище, градът се намираше в края на верига от ниски островчета. Тропическият му климат беше целогодишно топъл; целогодишно продължаваше и часът на намаленията в баровете. Хората идваха тук да ловят риба, да избягат от ежедневието, да гуляят и да се подмладят. Желанието да си различен беше издигнато в култ. По дяволите, през 80-те Кий Уест дори се бе отделил от Съюза, провъзгласявайки се за Рапанска република, но веднага след това бе обявил капитулация пред Съединените щати и бе поискал милиони долари чуждестранна помощ.
Подобна дързост заслужаваше възхищение.
Имах инструкции да наема конкретна яхта измежду многото, акостирали в историческото пристанище. Днес нямаше кой знае колко кандидати за разходка, което може би се дължеше на надвисналите сиви облаци, които караха небето да изглежда грозно и застрашително. Откъм морето подухваше лек ветрец; въздухът лепнеше от влага. Определено се задаваше буря. Денят не беше подходящ за риболов.
Открих яхтата — „Исла Мари“, дванайсетметрова, с широка кърма, два вградени в корпуса двигателя и покрит мостик — в края на кея. Задната палуба беше с навес, предлагащ сянка, а в предната част имаше просторна каюта, в която можеше и да се нощува.
На палубата се появи човек.
Нисък, набит, с широки рамене, дебел врат и шкембе. Почернялата му от слънцето кожа контрастираше с рядката посребрена коса.
Беше по къси панталони, тъмна тениска с надпис „Кий Уест“ и с бейзболна шапка. Около врата му на верижка висеше златен дублон. Познах го от пръв поглед, също като Стефани Нел.
И той беше от службите.
— Гледаш да се слееш със средата ли? — попитах го аз от кея.
— Аз съм пенсионер, какво ми пука?
— Ти ли си капитан Немо?
— Тази идиотска тайнственост никак не ми липсва.
Стефани ми бе казала да използвам кодовото му име.
— А ти си? — попита той.
— Котън Малоун.
Което само по себе си звучеше като кодово име.
— Откъде се сдоби с име като Котън?
— Дълга история.
Той ми се усмихна дружелюбно.
— Това е добре. Защото ни чака дълъг път. Качвай се на борда.
— Накъде пътуваме?
Той посочи с пръст към хоризонта.
— Сто километра в тази посока.
Бяхме застанали на закрития мостик; усещах равномерния ритъм на двигателите под краката си, докато „Исла Мари“ се бореше с насрещния вятър. Колкото по на запад отивахме, толкова повече се усилваше дъждът. Носът на яхтата цепеше вълните, вдигайки във въздуха пяна и пръски, които вятърът обръщаше срещу нас.
— Днес няма желаещи да ловят риба — каза моят домакин.
— Не пропусна ли нещо?
Не ми се беше представил. На кея това бе разбираемо. Мълчанието е злато. Но ние вече се бяхме отдалечили много от Кий Уест.
— Джим Джансън, някога от ФБР.
— А сега от Министерството на правосъдието?
— Не, по дяволите. Помолиха ме да помогна на Стефани. Да й направя услуга. Чувам, че и с теб било така.
Яхтата се люлееше като метроном. Слава богу, не се поддавах на морска болест, иначе щях да си изям повторно закуската. Джансън също имаше вид на печен в морските дела.
— Тукашен ли си? — попитах го аз.
— Родом съм от тук, после трийсет години бях в Бюрото. Преди две излязох в пенсия и се прибрах у дома.
Знаех правилата. По принцип агентите на ФБР биваха пенсионирани при навършване на петдесет и седем години или двайсет години служба. По изключение срокът можеше да бъде и продължен, но това се случваше рядко.
— Значи си чистокръвен рапан, а? — попитах аз, използвайки популярното прозвище на местните.
— Абсолютно. Имаме и много сладководни разновидности, довлечени един господ знае откъде. Но истинските соленоводни екземпляри, местните, ставаме все по-голяма рядкост. Я хвани руля.
Поех управлението, докато Джансън донесе отнякъде карта, разгъна я и я сложи върху бордното табло. Дъждовните капки тракаха по стъклото като сачми, вълни обливаха корпуса.
— Време е да научиш някои неща — каза той. — Пътуваме към Драй Тортугас. Чувал ли си за тях?
— Това-онова. Били Боунс не ги ли споменаваше в „Островът на съкровищата“?
Той забоде късия си дебел показалец в картата.
— Това е група от седем микроскопични островчета, по-скоро пясъчни наноси, тук-там с дървета и храсти, разположени между множество коралови рифове. Това е краят на архипелага Флорида Кийс, последната точка от сушата на Съединените щати. Общо по-малко от половин квадратен километър суха, безлична, негостоприемна земя край основния плавателен път от Мексиканския залив за Атлантическия океан. Открити са лично от Понсе де Леон. Нарекъл ги е Тортугас заради костенурките.