— Откъде тръгна, за да дойдеш до Гейнсвил? — попитах го аз.
— От една търговска сграда в покрайнините на Сейнт Огъстин, близо до мола. Валдес ми каза, че и те щели да се махат от там малко след мен. Нямам представа къде са сега. Даде ми телефонен номер, на който да се обадя след разговора си с теб, за да уредим размяната.
— Така и не разбирам как ти е позволил да се измъкнеш.
— Искаше от мен да уредя сделката, но аз отказвах да го направя в присъствието на Колийн и Нейт. Исках лице в лице, точно както Джансън ме вербува навремето. Валдес знае, че за мен няма нищо по-важно от това да унищожа тези папки и записа. А той иска единствено монетата. Джансън и Оливър са друга работа. Странното е обаче, че всички сме обединени в обща цел.
— Те са те проследили до Гейнсвил.
— Допусках, че ще стане така. Онова, което ме накара да направя на автогарата, беше, за да се отърва от тях, така ли?
— Да, и свърши работа.
Никой не ни следваше в момента. Но мозъкът ми работеше на бързи обороти. Оценявах всички възможности, които не бяха много. Едно нещо знаех със сигурност. Нямаше как да кажа на Фостър, че за нищо на света не бих се разделил с тези папки. Монетата? Не ми пукаше за нея. Но папките и касетата отиваха право при Стефани Нел. Но за да си осигуря съдействието на Фостър, трябваше да го излъжа. Не че той би имал нещо против.
Човекът бе прекарал целия си живот в лъжа.
— Имам идея — казах аз. — Как да помогнем на Колийн и Нейт, като едновременно с това решим и твоя проблем.
46
Дан Ведърн го беше намислил добре, срещайки се с мен и Колийн на главния площад в Сейнт Огъстин. Много хора. Оживление. Предостатъчно неща за отвличане на вниманието. Но си казах, че макар идеята да беше добра, и трите елемента не бяха в достатъчно количество за онова, което бях намислил. Затова се спрях на Дисни Уърлд. Ако трябваше да се изправя лице в лице с Джансън и Валдес, това трябваше да стане на място с многохилядни тълпи, полицейско присъствие и твърде много свидетели, за да дръзне някой от тях да извърши глупост.
Двамата с Фостър отивахме от Майканопи на юг към Орландо. Пътуването ни отне около деветдесет минути. Малко преди входа за Дисни Уърлд аз спрях и се обадих на Валдес. Ползвах мобилния телефон на Нейт, като батерията му беше вече на последната чертичка. Слава богу, успях да се свържа и да уредя срещата. Бях изчакал до последния момент, за да установя контакт, така че този път имах предимството да владея терена.
Оставихме пикапа насред огромния асфалтов паркинг и взехме корабчето, стилизирано като едновремешен речен параход, през езерото до един от кейовете пред Вълшебното царство. До увеселителния парк се стигаше по три начина — с корабче, с монорелсовата железница и с автобус. Аз избрах корабчето, защото от него имах видимост във всички посоки.
Здрачаваше се и скоро щеше да мръкне. Часът наближаваше 8. Освен това валеше дъжд. Не силно. Падаше на ситни капки, които приятно разхлаждаха въздуха след лятната жега.
С кредитната карта на Стефани платих два билета на гишето. Сега вече ми беше все едно дали ще ме открие или не. Скоро всичко щеше да приключи.
По един или друг начин.
Бях взел с нас двата жълти плика, плътно залепени с тиксо. За да ги запазя, си изпросих найлонова торбичка с Мики Маус от един от амбулантните търговци, пъхнах ги вътре и предадох пакета на Фостър. Усещах как самият факт, че ги държи в ръка, му действа успокоително.
Донякъде ме разочарова фактът, че на влизане не минахме през проверка за сигурност. Това означаваше, че Оливър и компания ще влязат вътре с оръжията си. Аз нямах пистолет, което ме поставяше в неизгодна позиция. Тук пушката на Си не ми вършеше работа. Но понякога човек просто трябва да си изиграе картите, така както са му се паднали. Надявах се всичко да мине гладко. Не исках да изложа себе си или когото и да било на опасност. Но си повтарях, че Оливър иска папките, Валдес — монетата, а Фостър — касетата със записа и дъщерята и зет си. Никой не искаше зрелища.
Нямах представа къде точно се намира Валдес, когато му се обадих, но бях сигурен, че имаме значителна преднина. Той ми бе казал по телефона, че ще бъдат тук към 9 часа. През летния сезон паркът работеше до полунощ.
Влязохме във Вълшебното царство. На входа, сред ярко осветените подстригани в причудливи форми храсти, ни посрещна Мики Маус. По покрит въздушен коридор се озовахме на градски площад с перфектно окосени тревни площи и подрязани дървета. Над главите ни се разнесе свирката на влака, пристигащ на гарата, под която току-що бяхме минали. От четири страни ни заобикаляха викториански сгради в меки пастелни цветове, пресъздавайки град от Средния запад някъде на границата между XIX и XX в. Откъси от популярни мелодии от филми на Дисни се преплитаха във влажния въздух. Всичко приличаше на кинодекор, един идеализиран образ на американски град.