И така пристигнах в Мемфис.
Някои започнаха да казват нещо за заплахите, да говорят за заплахите, които възниквали. Какво щяло да ми бъде причинено от някои болни мозъци измежду нашите бели братя. Аз не знам какво ще се случи сега. Предстоят ни трудни дни.
Но за мен това вече наистина няма значение, защото аз се изкачих до върха на планината.
И вече ми е все едно.
Като всеки човек, и аз искам да живея дълго.
Дълголетието си има своите предимства.
Но не това ме вълнува сега. Аз просто искам да изпълня Божията воля. А Той ми позволи да се изкача на върха.
И аз погледнах оттатък.
И видях Обетованата земя.
Може и да не стигна до нея заедно с вас. Но искам тази вечер да ви кажа, че ние, като народ, ще стигнем до Обетованата земя.
А тази вечер аз съм толкова щастлив.
И не се тревожа за нищо.
Не ме е страх от никого.
Защото с очите си видях величието на Божието пришествие.
61
Бях чувал тази реч няколко пъти. Но само отчасти. Избрани откъси. Никога цялата. Но сега, докато я четях, знаейки какво щеше да стане на следващия ден, аз я намерих за разтърсваща. Трябва да си призная, в контекст думите на Кинг звучаха като на човек, съзнаващ, че смъртта е близо. Не след десетилетие. Не след година-две. Дори не и след седмица.
Сега, веднага.
— Онази вечер той говори за смъртта — каза Фостър. — За собствената си смърт, но само той и аз знаехме колко непосредствено предстояща е тя. Беше изумителна реч. Гласът му се извисяваше и после утихваше на добре пресметнати вълни, владееше емоциите на публиката, както диригент владее оркестъра. Говореше без бележки. Всяка дума му идваше в момента на произнасянето. Публиката избухваше в аплодисменти и възгласи на съгласие. Чувствах се, сякаш съм отишъл в неделен ден на църква. Когато произнесе последните думи: „С очите си видях величието на Божието пришествие“, той се обърна с гръб на подиума и едва ли не падна в ръцете на Абърнати. Изглеждаше напълно изтощен. Като човек, постигнал всичките си цели.
Мозъкът ми беше парализиран, изпразнен от мисъл и съдържание, но аз трябваше да знам.
— Защо просто не разказа всичко това на Колийн?
Лицето му помръкна, скри се зад гънките отпусната кожа, попарено от прилив на вина, мъка и разкаяние.
— Не можех.
— Не виждам защо.
Той посегна към бутона „Старт“ на магнетофона.
— Чуй това.
Кинг: Всичко ще бъде наред, Бен. Повярвай ми.
Фостър: Ще трябва да живея със съзнанието за това до смъртта си. Не е честно от твоя страна да го искаш от мен.
Кинг: Съгласен съм. Но нямам друг, освен теб. Ти си мой приятел, Бен. Мой скъп приятел. И двамата знаем, че съдбата ми отдавна е предрешена. Всички знаехме, че един ден някой идиот ще ме убие. Слава богу, това не се случи, докато имахме още толкова работа за вършене.
Фостър: Още има какво да се върши.
Кинг: И ще се свърши, само че без мен. Едно време аз бях гласът на чернокожия в тази страна. Вече не е така. Извисиха се още гласове. Такива, които, за съжаление, крещят за разрушения и насилие. Трябва да ги накараме да замълчат. Както казваше Ганди: „Има много каузи, заради които бих умрял. И нито една, заради която бих убил“. Трябва да се погрижим нашите хора да не забравят това.
Фостър: И все пак искаш от мен да те убия.
Кинг: Да, така е. За което ти се извинявам. Но ако човек не е намерил нещото, за което е готов да умре, не заслужава да живее. Моята кауза. Моята раса. И за двете си струва да се умре. Аз съм готов да посрещна смъртта, Бен. Още една мисъл на Ганди е в съзнанието ми напоследък: „Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се бият с теб и накрая ти побеждаваш“. Аз съм готов да победя.
Фостър: Вече си победил.
Кинг: Не изцяло.
[ПАУЗА]