Фостър: Искаш ли някога светът да научи какво си сторил?
Кинг: Мислил съм за това. На онези, които ще слушат този запис, искам да кажа следното. Ако физическата смърт е цената, която човек трябва да плати, за да освободи децата си и белите си братя от вечна духовна смърт, то нищо не би могло да бъде по-изкупително. Но за да успеем, ние трябва да вървим по пътя, който ни посочи съвестта. Останалите пътища да ги оставим на другите. Ако следваме зададения курс, аз съм твърдо убеден, че ще стигнем Обетованата земя. Ето отговора ми на твоя въпрос. Изчакай петдесет години, преди да разкажеш за всичко това. Ако доживееш до тази възраст, вземи тогава решението си. Моята мечта е, че след петдесет години чернокожият ще бъде в Обетованата земя. Ако дойдеш при мен, ако се явиш пред Бог, преди да са изтекли петдесетте години, само ти и аз ще знаем какво сме извършили. Отнеси тайната със себе си в гроба. В това, Бен, аз вярвам на теб и само на теб.
Фостър изключи магнетофона.
— Аз уважих желанието му. Заради това той умря и аз нямах право да предам доверието му. Знаех, че от този момент нататък моят живот ще протече при определени условия. Едно от тях бе да бъда благоразумен. Запазих мълчание, включително пред съпругата си и Колийн. От петдесетте години изминаха малко повече от трийсет, а аз още дишам.
Смисълът на чутото ме затискаше като огромна тежест. Но аз трябваше да знам още.
— Откъде му хрумна на Кинг да използва ФБР за постигане на целта си?
— Там е иронията. Самият Хувър му даде идеята. С онази бележка, която му беше изпратил през шейсет и пета и с която му намекваше за самоубийство.
Спомних си точните думи.
Само едно нещо ти остава да направиш, Кинг. И ти знаеш какво е то. За теб има само един-единствен изход. По-добре се възползвай от него, преди мръсната ти, извратена, мошеническа същност да бъде разголена пред нацията.
— В крайна сметка Кинг повярва, че Хувър е бил прав. Смъртта бе единственият му изход. Макар и не по причините, които бе имал предвид Джей Едгар. Тази бележка обаче го убеди, че Хувър желае смъртта му. Тя го подтикна да мисли в тази мрачна посока. От края на лятото на шейсет и седма той ми поръча да правя намеци и давам идеи на Джансън. Да пробвам почвата, да ги обработвам в желаната от нас посока. Накрая, както чу и на касетата, аз направо им го предложих. Те можеха да откажат. Да отхвърлят идеята ми. Но не го направиха. Аз бях най-шокиран от това. Бях се надявал, че няма да тръгнат нататък.
Напрежението от изминалите няколко дни се бе отпечатало върху лицето му.
— Двамата с Мартин много пъти сме разговаряли за смъртта — каза Фостър. — Той беше искрен с казаното в Мемфис вечерта, преди да умре. Дълголетието си имаше своите предимства. Той самият би предпочел да живее дълго, до дълбока старост. Но бе достатъчно умен, за да знае кога да се откаже, и достатъчно убедителен, за да ме накара да повярвам, че така е правилно да се постъпи. И ето, аз изпълних желанието му.
— Той просто е излязъл на балкона на мотел „Лорейн“ и се е оставил да бъде застрелян?
— Точно това направи. Аз бях долу на паркинга с останалите. Когато застана до парапета, казах една молитва. Специално беше предупреден да не стои така на открито. Но Мартин винаги слушаше само себе си и никой не оспорваше решенията му. Тази вечер всички бяха в добро настроение. Всички се чувстваха превъзходно. Бяхме спечелили една съдебна битка. Второто шествие щеше да се състои. Нещата се подреждаха. Отивахме на вечеря в дома на местен проповедник. Само аз знаех, че Мартин няма да бъде с нас. Два часа по-рано Джансън ми бе казал, че нещото определено ще се случи.
Погледът му беше празен.
— Онази сграда, която Рей си бе избрал за огнева позиция, предлагаше перфектен ъгъл за стрелба по мотела. От банята балконът на Мартин се падаше по права линия; Рей беше заел позиция там, стъпил във ваната, издал дулото на пушката навън през прозореца. Заредена с един патрон. Толкова. Един. На човека не му липсваше самонадеяност.
Или просто е бил идиот. Трудно беше да се каже със сигурност.
— Когато куршумът го улучи, Мартин стоеше облегнат на парапета, с гръб към Рей, като доказателство за думите си от предишната вечер. С изправен гръб никой не може да ви яхне. Тези думи преминаха през мозъка ми в мига, когато чух изстрела. Спомням си също, че се усмихваше. Точно когато се обърна, за да влезе вътре в стаята и да си вземе палтото. Мартин умря с усмивка на лице.
Фостър посочи с пръст магнетофона.
— На записа има още нещо.