Бях по тениска с логото на „Джаксънвил Джагуарс“, къси панталони „Найки“ и маратонки, като лесно можех да мина за небрежно облечен турист. Но гладко обръснатото ми лице и късо подстригана коса издаваха военния в мен. Бях в добра физическа форма и гмуркането ми го доказваше. Бях все така тънък в кръста, със сламеноруса коса. Години ме деляха от средната възраст и, слава богу, имах добър метаболизъм, с който изгарях повече калории, отколкото приемах.
По тези места времето се променяше за секунди. От тазсутрешната буря нямаше и следа, небето беше синьо, слънцето грееше ярко. Но сега беше сезонът на ураганите, така че островът беше последното място, където бих желал да се намирам, ако на някой от тях му хрумнеше да ни навести.
Бетонна пътечка водеше от кея към фара, който се намираше приблизително в средата на острова. Аз не тръгнах по нея, а се насочих на север по протежение на брега, следвайки влажната пясъчна ивица. В далечината продължаваше да се чува тътен на гръмотевици, бурята се придвижваше на изток. Единствените други звуци бяха лекият плисък на малките вълни и пронизителните крясъци на чайките в небето. Чувствах се като корабокрушенец, изхвърлен на сушата.
Целият остров беше по-малко от двеста метра широк. Ако не бяха пиниите, би могло от единия бряг да се види другият. В северния му край забелязах зеления купол на палатка с разтворен цип, разположена сред нещо, което приличаше на полуразрушени основи на къща. Табела обозначаваше мястото като някогашната лаборатория по морска биология на Тортугас, създадена от института „Карнеги“ през 1904 г. Не знаех какво ме очакваше там, но понеже нямах избор, свърнах от плажа по тясната пътека през горичка от бодливи кактуси.
— Ти ли си онзи, който се гмурна към потъналата яхта?
Думите бяха произнесени на испански език с женски глас, стряскащо идващ от нищото. За мой късмет, поне знаех езици. Дължах го на силната памет, която бях наследил по линия на майка си. Не просто фотографска — памет като магнитен носител, който правеше ученето на езици детска играчка. Знаех испански, френски и доста приличен италиански. Надявах се един ден тези умения да ми бъдат от полза.
От палатката се подаде жена.
Беше малко над метър и петдесет, с черна коса до раменете и гладка тъмна кожа. По красивото й лице нямаше и следа от грим. Бадемовите й очи ме фиксираха с преценяващ поглед, от който ми стана едва ли не неудобно. Беше стройна и мускулеста, но в същото време приятно заоблена на важните места, облечена с тесни джинси и блуза. Професията ми на юрист и необходимостта да разпитвам хиляди хора ме бяха научили, че разговорът не търпи вакуум. Ако задаващият въпросите не побърза да запълни настъпилата тишина, обикновено разпитваният прави това вместо него, за което често съжалява.
Затова си мълчах.
— Разбираш ли какво ти казвам? — продължи тя на испански.
Говореше с американски акцент, някъде от Юга. Също като моя.
— Испански не — казах аз.
По-добре бе да запазя в тайна езиковите си способности.
— Така по-добре ли е? — попита на английски тя.
— Така става.
— Ти не може да си Валдес. По телефона ми се стори по-възрастен.
— Не съм.
— Значи си онзи, който се гмурна при рифа.
— Ти си ме наблюдавала?
— От брега. Чудех се дали ще се появи някой. Чух вчера за корабокрушението, още с пристигането си. Но понеже съм блокирана на този остров до следобед, нямах избор, освен да чакам и да наблюдавам.
— Имаш ли име?
— Колийн Пери.
— Аз съм Котън Малоун. Дойдох за монетата.
— Работиш за Валдес, така ли?
Пак това име. Появил се бе нов герой. Но аз знаех какво да отговоря.
— Не.
Трябваше да стъпвам внимателно, защото не знаех накъде бие. Затова реших да се придържам към фактите.
— Онова, което търсиш, е у мен. — Посочих към морето. — Ето там, на онази яхта.
Джансън беше заел позиция на стотина метра от северния край на острова, на границата, където водата от тюркоазена ставаше синя. След като научех каквото ми бе нужно, трябваше да му дам знак, за да се върне до кея и да арестува тази жена. И тъй като буквално нямаше накъде да бяга, задачата ни беше лесна. Интересното беше, че самата Колийн Пери не изглеждаше никак притеснена, което ме караше да си мисля, че това едва ли беше първото й приключение от този вид.
— А кои бяха другите, които се гмуркаха с теб?
— Помагачи, от които нямах нужда.
— Забелязах, че яхтата ти отпътува бързо от там.
— Ще правим ли сделка, или ще си приказваме?