Тя бръкна в джоба си и извади нещо, които подхвърли към мен. Хванах го във въздуха и видях, че е найлоново калъфче, в което беше поставена лъскава златна монета, малко над два и половина сантиметра в диаметър. На едната страна беше изобразена Свободата, вдигнала високо факела си. На другата беше гравиран белоглав орел в полет, също на фона на слънчеви лъчи и с познатия девиз: Вярваме в Бог. Над орела бяха цифрите с номиналната стойност на монетата: 20 долара.
— Притежанието й все още е незаконно — каза жената.
— Но ти я имаш.
— Вече не. Къде е Валдес?
— Гледа да не се показва много.
— Трябваше да разговаряме.
Погледнах монетата в ръката си и ми хрумна нещо. Ако въпросният Валдес беше от Куба, нямаше да е особено умно да иска пари в брой. Да, наистина, щатските долари вървяха там, но не в такива количества, каквито можеха да се вземат за тази монета. И така, какво ли имаше в куфарчето, което да струва милиони долари?
Време беше да видя какво бих могъл да науча.
— Не съм в играта — отвърнах аз. — Просто наемник. Но съм любознателен.
— Ако си навираш носа където не ти е работа, може да ти го отхапят.
— Няма лошо, може и да си струва.
— И така, какво искаш да знаеш?
Размахах монетата във въздуха.
— Откъде имаш това нещо?
— На баща ми е.
— А дали ще е прекалено нахално да попитам откъде го има той?
— Щом Валдес го няма, просто си искам документите.
Още едно парче от мозайката. Документи. Чак сега разбрах защо куфарчето тежеше толкова много.
— Казах ти, на яхтата са. Когато дам знак, ще отиде да ни чака на кея.
— Направи го.
Идиличното спокойствие бе нарушено от шум на витло, разсичащо въздуха. Вдигнах очи и видях едномоторен хидроплан „Чесна“, който се спусна бързо от изток, почти опирайки в неспокойната повърхност на морето, след което кацна недалече от яхтата на Джансън.
— Очакваш ли някого? — попита тя.
Хидропланът застана неподвижно до яхтата. Виждаше се ясно номерът на опашката: 1180206. Дали Джансън не беше в опасност? Някакво раздвижване на задната палуба привлече вниманието ми. Хидропланът закриваше отчасти случващото се, но видях как нещо се издига нагоре. После някакви хора скочиха в него и той се отдалечи с работещ двигател. Не можех нищо да направя, освен да гледам как машината набира скорост и се издига нагоре в обедното небе.
После се обърнах отново към Колийн.
Тя държеше пистолет в ръката си.
8
Запитах се дали да продължавам с лъжите. Честно казано, в този момент не знаех как да постъпя.
— Искам си монетата — каза Колийн. — По всичко изглежда, че се разминах с документите.
Имаше право. Аз й подхвърлих малкото пакетче.
— Може да не ми вярващ, но за мен този самолет беше изненада в същата степен, в която и за теб.
— Не вярвам в нищо вече, освен че Валдес е двуличен мошеник. Добре го беше намислил. Ти да вземеш монетата, той да си прибере документите, а аз да остана с пръст в уста…
Аз пък се питах какво ли ставаше с Джансън. Как ли се бяха развили нещата на яхтата? Можеше да е пострадал.
— Моят приятел може би се нуждае от помощ.
Тя свали надолу пистолета и вдигна рамене.
— Не ме интересува. Аз си прибрах монетата. А сега се разкарай от тук.
Затичах се към водата и скочих вътре, както си бях с дрехите и обувките. Морето оставаше все така бурно, вълните се разбиваха в малкото островче. Джансън се оказа прав за местните течения. Бяха страховити. Но за щастие, бяха насочени навън, към открито море, което ми помогна да преодолея лесно стоте метра до яхтата.
— Джансън! Джансън!
Нямаше отговор.
„Исла Мари“ се въртеше около котвената си верига. Чух в далечината шум от самолетен двигател и видях как още един хидроплан се приближава към Форт Джеферсън. Бурната сутрин се бе превърнала в слънчев следобед и туроператорите от Кий Уест се опитваха да изкарат по някой долар. Сграбчих стълбичката и се изкачих на задната палуба под навеса. Водолазните такъми си стояха там, където ги бях оставил. От мокрите ми дрехи капеше вода.
— Джансън! — извиках отново аз.
Надникнах в предната каюта. Беше празна. Качих се на горния мостик. Също празен. Джансън не беше на борда. Дали беше пленник на хората от самолета? Или бе тръгнал с тях доброволно?
Слязох долу на палубата и започнах да обмислям вариантите. Непромокаемото куфарче го нямаше. Беше на палубата, когато бях слязъл от яхтата. Явно го бяха качили на самолета.
И тогава нещо привлече погледа ми. Една червено-бяла хладилна чанта, която виждах за пръв път.