— Същият е — каза Колийн.
Това означаваше едно: няма спасение.
Самолетът се извърна с витло към морето, после обърна тягата и се изтласка заднешком върху понтоните си. Пилотът угаси двигателя. Пътническата врата се отвори и от самолета скочи Джим Джансън, следван от още един мъж, който бе пътувал на задната седалка. Пилотът остана в машината. Двамата нови играчи се насочиха към главната порта на крепостта. Откъм плаца се чуха гласове; ние се приближихме до един от сводестите прозорци, гледащи към вътрешния двор, и видяхме как възрастен охранител и този, когото бях закопчал с белезници, тичаха към жилищното крило. Друг мъж застана на пост при портата. Бяхме изпаднали в патова ситуация.
Мозъкът ми работеше трескаво. А Колийн Пери оставаше странно спокойна.
Чак сега разбирах как „ФБР“ било достатъчно близо, за да я прибере.
Излъжеш ли ме веднъж — позор за теб. Излъжеш ли ме два пъти…
Така е, като човек е идиот.
Чудех се как мога да се измъкна от тук с минимум въпроси, като същевременно избегна среща с Валдес. Сега ми се очерта начин. Пристъпих към външната амбразура и посочих с пръст яхтата.
— Валдес е ей там. А, както сама казваш, ФБР не ни е приятел. Готова ли си да се измитаме от тук?
Тъй като аз бях единственият й полезен ход, отговорът й не ме изненада.
— Как?
Посочих новодошлия хидроплан.
— Можеш ли да пилотираш самолет? — попита тя.
— А ти как мислиш?
Тя погледна замислено пълния с бистра вода крепостен ров на шест метра под нас. Имаше прилив и нивото на водата беше високо. Забелязах и голямата баракуда, която махаше лениво с перки в прозрачната вода.
— Колко е дълбоко според теб? — попита Колийн.
Явно се досещаше какво бях намислил.
— Има само един начин да открием — отвърнах аз.
И скочих.
12
Паднах във водата с краката напред, стъпих на покритото с водорасли дъно и се оттласнах нагоре. Колийн се озова до мен и изплува по същия начин. Солената морска вода беше топла като вана. Сигурно баракудата се бе изплашила от внезапното ни нахлуване, защото не се виждаше около нас. Бързо доплувахме до външния укрепителен вал и се изкачихме на него.
Без да губим време, изтичахме покрай източната страна на форта към мостчето, което пресичаше рова. От дрехите ни течеше вода. Джансън и другият мъж бяха почти на средата на моста и крачеха към главната порта. Слязох от вала и поех към плажа. Пистолетът все още беше у мен, но току-що бе претърпял накисване в морската вода. Понякога тези неща работеха мокри, понякога — не. И трите хидроплана бяха паркирани на брега, но ние разчитахме на току-що пристигналия. Знаех, че ключовете бяха все още на бордното табло; пилотът също беше там.
Беше рисковано да играя двойна игра с Валдес, но това беше единственият начин да се справя с него. Монетата беше у Колийн и тя нямаше никакво намерение да се откаже от нея. Освен това копелето вероятно щеше да ме застреля в мига, в който му доставех монетата.
Така че майната му. Всички казваха, че с мен не се излиза на глава. Е, добре. Време беше да им покажа, че са прави.
Тръгнахме по плажа, като използвахме прикритието на другите два самолета, за да стигнем до чесната. От време на време поглеждах назад с надеждата, че всички бяха твърде заети да ни търсят из форта. Когато стигнах до третия самолет, се спрях зад опашката му.
— Стой тук и се оглеждай.
Приближих се откъм страната на пилота и дръпнах рязко вратата. Мъжът зад щурвала видимо се стресна. Аз насочих пистолета към него.
— Значи все пак си скочил от яхтата — каза той. — Не бяхме сигурни.
Нито намек за учудване, шок или опит да отрича; той хладнокръвно си признаваше, че се бяха опитали да ме убият.
— Слизай.
— Правиш голяма грешка. Тази битка не е твоя. Върни се при адвокатите, докато още можеш.
— Битката стана моя, когато се опитахте да ме убиете. Слизай!
— И какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?
Не го застрелях. Просто го ударих с дръжката на пистолета в слепоочието, с което го повалих върху съседната седалка. С всеки следващ опит насилието все повече ми се удаваше. Сграбчих мъжа за лявата ръка и го смъкнах от самолета. Колийн беше изоставила наблюдателния си пост и притича до мен. Пилотът падна в плитката вода, която се плискаше край брега, и тя му тегли един ритник в лицето за десерт.
— Олекна ли ти? — попитах аз.
— Доста. Но не сме сами.
През рамото й видях Джансън и двама охранители, които тичаха по дървеното мостче. Бяха на стотина метра от нас, което ни даваше известна преднина.