Не знаех какво да кажа.
— Тук, в това гробище, има друг масов гроб на чернокожи сезонни работници.
Той ме поведе през гробището и се спря пред един надгробен паметник с надпис:
В ПАМЕТ
НА 1600-ТЕ ПИОНЕРИ,
ПОГРЕБАНИ В ТОЗИ МАСОВ ГРОБ,
КОИТО ДАДОХА ЖИВОТА СИ
В УРАГАНА ОТ 1928 Г.,
ЗА ДА Е „ЕВЪРГЛЕЙДС“ ТОВА, КОЕТО Е ДНЕС
— Тук почиват те, свидетели на едни отдавна отминали времена. Но аз се питам, капитан Малоун, дали нещата действително толкова са се променили?
— Разбира се, че са — отвърнах аз.
— Вие вярвате ли го?
— Вашите роднини вече живеят на източния бряг.
— А откъде знаете, че не са бели?
— Ако са, значи нещата наистина са различни.
— Може и да сте прав. Днес е невъзможно да се случи извращение като онова от двайсет и осма. Или поне няма да е по същия начин. Обществото се е научило да бъде някак… не толкова демонстративно… в предразсъдъците си.
Не исках да навлизам в тази тема и Фостър замълча.
— Благодаря ви, че сте помогнали на дъщеря ми да избяга от Форт Джеферсън — каза след малко той. — Тя е твърде импулсивна, а това й пречи.
Бръкнах в джоба си и напипах Двойния орел. Извадих монетата и му я подадох.
— Каза ми, че това е ваше.
— Не, задръжте я.
— Но тя принадлежи на вас.
— Принадлежи на дявола.
Странни думи, но аз уважих желанието му и пъхнах монетата обратно в джоба си. Поне бях предложил да му я дам.
— Дъщеря ми прочете ли някои от папките в куфарчето?
— Не. Така и нямахме удобен момент.
— Това е добре. Искам да бъдат унищожени.
— Затова ли се съгласихте на сделка, да ги размените за монетата?
— На никаква сделка не съм се съгласявал. Валдес се свърза с мен и ми предложи, но аз отказах.
— Познавахте ли го?
— Никога не съм го срещал. Но той ме познаваше, или по-точно, знаеше достатъчно за мен, за да ме накара да го изслушам. Бях шокиран, че изобщо знае за монетата. Не си бях дал сметка, че Колийн е подслушала разговора ни. Зад гърба ми е успяла да се добере до телефонния му номер, свързала се е с него и е сключила сделката от свое име.
Нещата започваха да придобиват очертания.
— В последно време двамата с дъщеря ми обсъждаме много събития около моето минало. Тя е на трийсет години и е любознателна. Аз никога не съм й разправял кой знае какво за онези години. Но очевидно съм й казал достатъчно, за да провокирам любопитството й. — Той помълча, после продължи: — Тя открила скривалището, в което държах монетата. Явно полицаят в нея се е проявил…
Усещах, че инициативността й не му дава покой.
— По-добре тези папки да си бяха останали в Куба — каза той. — Както през последните трийсетина години.
Той замълча, после добави:
— Честно казано, никога не съм си представял, че отново ще се занимавам с това.
— Със смъртта на Мартин Лутър Кинг?
— Какво още ви разправи Колийн?
— Много малко. Видяхме едно име. „Офицерска пешка“. Валдес й бил споменал, че може би има връзка с убийството.
На лицето на Фостър се изписа безпокойство.
— Казахте, че не сте чели папките?
— Само това видяхме. Тези две думи. Трябваше да бързаме.
— Колийн каза ли ви още нещо за Валдес?
Давах си сметка, че ме бе довел тук, за да изкопчи от мен каквото знаех, но поклатих глава и реших да контраатакувам:
— Вие познавахте ли се с Кинг?
— Бях неотлъчно до него близо пет години. Тогава бях млад, току-що завършил семинария, първата ми църква беше в Далас. Една вечер Мартин дойде при мен и се опита да ме привлече към Движението. Аз му казах: не, не е за мен тази работа. На следващия ден чух проповедта му. Цял час говори, като порицаваше чернокожата средна класа, задето отказвала да се бори за расата си. Думите му бяха въздействащи. Попаднаха право в целта. Казах си: прав е. Затова станах негов последовател и останах с него чак до Мемфис.
Величината на преживяното от този мъж ме накара да го питам: