През мозъка ми като електрически ток отново премина предупреждението на Фостър, че къщата може да се подслушва. Което ме накара да се запитам: дали не играеше пред скритата публика? Дали онзи мъж на гробището нямаше да се окаже прав, че Фостър иска Джансън и другите да го открият?
— Валдес се свърза с мен — започна той. — Не с теб. Не е трябвало да нарушаваш личното ми пространство, да подслушваш разговорите ми и да ровиш из къщата ми.
— А откъде е тази монета?
— Аз я откраднах преди много време.
— Такъв си е бил винаги — каза Колийн. — От всичко, което съм чела, това може би е последният Двоен орел извън музеите. А баща ми го бил откраднал и после го скрил в някакво чекмедже. Глупости!
Нейт се обърна към тъст си.
— Защо ти единствен имаш право да знаеш истината?
Всички очакваха да научат нещо повече. Но мислите на Фостър сякаш витаеха някъде другаде.
— Бях там — каза накрая той. — Никой от вас не е видял онова, което аз видях, нито е усетил онова, което аз усетих. Когато изтичах нагоре по стълбите към балкона, сякаш бе настъпил краят на света.
Дупката в дясната челюст на Кинг била с размерите на юмрук. Кръвта шуртяла на тласъци, попивала в дрехите му и образувала локва на цимента. Бил още жив, но дишал с мъка. Опитвал се да каже нещо, но думи не излизали от устата му.
— Не бой се — казвал му Абърнати. — Всичко ще се оправи. Аз съм, Ралф. Чуваш ли ме? Боли ли те?
Отговор нямало.
Кожата на Кинг станала пепелявосива, студена и лепкава. Очите му били изцъклени нагоре към небето, невиждащи или може би всевиждащи. Анди Йънг и Джеси Джексън най-после се качили горе. Отнякъде се появил мемфиски полицай и с кърпа се опитвал да спре кръвотечението.
Йънг поставил ръката си върху шията на Кинг и поклатил глава.
— Ралф, всичко свърши.
— Не казвай това! — изкрещял Абърнати.
Някой изнесъл отвътре покривка от легло и покрили Кинг. Не като мъртвец, а като живо същество. Долу на улицата настанал хаос. Хора наизлизали от стаите си, повечето плачели, молели се, кълнели. Чували се вопли, обвинения. Пристигнали пожарникари и полицаи с каски и извадени пистолети.
— Откъде дойде изстрелът? — попитал един от полицаите.
Насъбралите се около лидера — Йънг, Абърнати и другите — посочили едновременно на северозапад, през улицата, към сгушената зад храсталаците двуетажна тухлена сграда със стаи под наем. Един фотограф уловил откъм улицата момента, в който пръстите на всички сочели натам.
Най-после се чула сирена и пристигнала линейка.
В 6:15 Кинг пристигнал в болницата.
От изстрела били минали 14 минути. Кинг бил вкаран направо в операционната, дрехите му били разрязани с ножица и отстранени от тялото.
Огромната рана вече не кървяла.
— Аз и Ралф — каза Фостър — гледахме, докато се мъчеха да го спасят. Но половината от лицето му липсваше. Те се опитваха да ни изгонят, но Ралф им заяви, че няма да мръднем от там. Вече на никого нямаше доверие, особено на бели.
В операционната се събрали гръден хирург, сърдечен хирург, специалист по бъбречни операции, пулмолог и още няколко общи хирурзи. Но решенията се вземали от неврохирурга.
Куршумът бил разкъсал югуларната вена и гръкляна, прекъснал гръбначния мозък, раздробил се на парчета от удара в прешлените, като накрая се спрял в лявата ключица. Много от важните нерви били непоправимо прекъснати.
— Жив е, но едва-едва. За него би било избавление, ако си отиде. Гръбнакът е прекъснат и има ужасни увреждания на мозъка. Ако изобщо оцелее, ще е във вегетативно състояние. Ще бъде трайно парализиран от шията надолу.
Апарат за командно дишане подавал въздух в дробовете му. Пулсът на мониторите бил слаб.
Лекарите решили да му приложат сърдечен масаж плюс инжекция адреналин. Но нищо не помагало. Накрая мониторите показали спиране на сърдечната дейност.
Абърнати пристъпил към операционната маса и прегърнал стария си приятел. Толкова дълго време били прекарали заедно.
Вдишванията на Кинг ставали все по-редки. После спрели.
В 7:05 ч., шейсет и четири минути след изстрела, Мартин Лутър Кинг починал.
— Ние просто стояхме там — каза Фостър. — Ралф продължаваше да го държи. Но нашият скъп приятел, нашият лидер вече си бе отишъл.
Фостър блуждаеше в някакъв друг свят, унесен в спомени, които само той разбираше.