Но ние имахме работа да вършим.
— Знаете ли какво означава „Офицерска пешка“? — попитах аз.
— Да. От ФБР бяха сложили подслушвателни устройства в колите ни, в хотелските стаи, на телефоните, дори в къщите. Знаехме, че ни подслушват, наблюдават, съставят ни досиета. Никога не ни наричаха с истинските ни имена. Имаха кодови названия за всички ни — за Анди, Ралф, Джеси, мен. Научих за това много по-късно, когато докладите на ФБР бяха разсекретени. Кодовото име на Мартин беше „Офицера“.
— А „Пешката“? — попита Нейт.
— Нямам представа.
Аз може да бях млад и неопитен като агент, но разпознавах от пръв поглед лъжците. Беше добър. Признавам му го. Но си беше лъжец.
19
Оставих Фостър да се порадва на лъжата си. Поне за момента.
— Капитан Малоун — каза Фостър, — бих желал да поговоря насаме с дъщеря си и зет си. След това отново ще поговоря и с вас. Гладен съм. Какво ще кажете да отидете и да донесете нещо за хапване?
Един душ също би ми дошъл добре. За жалост, нямах чисти дрехи; все още бях със същите, които бях облякъл сутринта — късите панталони, просмукани с морска вода, и тениската. Дрехите и тоалетните ми принадлежности бяха в колата, оставена на паркинга в Кий Уест. Защо не? За мен не би имало никакво значение, дори тези хора да изчезнеха изобщо от живота ми. И монетата, и папките бяха в мен. Мисията изпълнена.
Или може би точно това искаше Фостър от мен. Да изчезна.
Излязох с тойотата и изминах разстоянието от двайсет и пет километра на юг до Паноки, където в един магазин за дрехи втора употреба си купих чифт джинси и зелена риза. Грабнах от рафта и разни тоалетни принадлежности, после от един ресторант за бързо хранене поръчах четири пици за вкъщи. Пътуването ми даваше възможност да проведа и един разговор, което направих за сметка на абоната от телефонния автомат на една бензиностанция.
Стефани Нел вдигна слушалката.
Изложих й събитията от деня, без да изпускам каквото и да било, с равен тон и военна изчерпателност.
— Съжалявам за случилото се — каза тя. — Нямах представа за Джансън. Други ме насочиха към него. Което поражда повече проблеми, отколкото мога да реша тук със собствени сили.
— Нещо като бунт ли надушвам?
— Може и така да се каже. Датира от времената на КОНТРАПРО.
Пак това име.
— Изредили са се петнайсет президенти, минали са петдесет години и е била нужна Божия намеса, за да се отърве страната от властта на Хувър и най-после да разбие неговото прокълнато ФБР — каза тя. — Навремето по КОНТРАПРО са работили повече от хиляда агенти. Много от тях са останали в Бюрото дълго след смъртта на Хувър през седемдесет и втора. И не са се променили. Просто са станали още по-добри в онова, което са вършили. Увериха ме обаче, че Джансън не е от тях.
— Някой те е излъгал.
— Виждам. Но благодарение на теб се сдобихме и с папките, и с монетата. На сигурно място ли са?
Куфарчето беше в багажника на тойотата, на два-три метра от мен, а монетата — в джоба ми.
— Да.
— Бих предпочела да не четеш тези папки — каза тя. — Класифицирани са.
— Как е възможно това? Та те идват от Куба!
— Просто ми ги върни, моля те.
— Значи си знаела през цялото време, че в тази потънала яхта има някакви папки?
— Знаех, да. Но нямаше нужда и ти да го знаеш.
— Само че през последните няколко часа разни хора се опитаха да ме убият заради тях.
— Просто ми ги донеси.
Когато сега поглеждам назад, това беше първата от безбройните заповеди, които щях да получа от Стефани Нел като неин агент. Беше произнесена със същия авторитетен глас, към който с времето се научих да изпитвам едновременно омраза и респект. От своя страна тя би казала, че по-често я игнорирах, отколкото й се подчинявах, и вероятно би била права. Едно нещо обаче знаех със сигурност в този момент: че преди да получи от мен каквото и да било, щях да прочета всичко до последната дума в тези проклети папки. Любопитството ми беше достигнало точката на кипене. Твърде много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа, за да си затворя очите просто така. Това непокорство щеше да ми върши добра работа в кариерата ми на разузнавач, но не бих казал, че понякога нямаше да ми причинява и неприятности.
— Котън, нашата работа е да запазим ситуацията под контрол, разбираш ли?
— Има много неща, които не ми казваш.
— Добре дошъл в моя свят.
Аз се изсмях.
— Добре де, разбрах. Да си затварям устата и да си върша работата.