С какво удоволствие бих му сритал задника на тоя старец! И точно това възнамерявах да сторя. Вече не ми пукаше от нищо. Само че присъствието на Фостър и семейство Пери усложняваше донякъде нещата. Затова реших да подържа още малко въдицата пред устата му, докато той се чудеше дали да налапа стръвта.
— През шейсет и четвърта Кинг отново нападна Хувър по комунистическа линия — каза Оливър. — Точните му думи бяха, че в Движението за граждански права има толкова комунисти, колкото и ескимоси във Флорида. И тогава Хувър свика онази своя паметна пресконференция, на която нарече Кинг най-изпечения лъжец в историята. От този момент нататък двамата бяха в състояние на война. А аз получих недвусмислени указания: да унищожа Кинг.
— А каква беше ролята ви в КОНТРАПРО?
— Тогава отговарях за вътрешното разузнаване. Ръководех целия контраразузнавателен апарат, пряко подчинен на Хувър. А след смъртта му ръководех неговото демонтиране.
Поне можех да съм сигурен, че разговарях с най-голямата клечка.
— Само че не е изцяло демонтиран, нали така?
— Зависи. Ако питате дали е актуален и действащ, не е. Това го няма вече. Времената са други. Но що се отнася до заплахите от миналото… ние сме длъжни да си отваряме очите.
Посочих с ръка куфарчето.
— Като например това там вътре?
— Искрено вярвах, че Хуан Лопес Валдес е мъртъв. Нищо не се бе чувало за него вече над двайсет години. А се оказа, че не само бил жив, ами и отишъл до Драй Тортугас, за да се срещне с дъщерята на Бенджамин Фостър и да й донесе документи, които отдавна не би трябвало да съществуват. Убеден съм, че нищо добро няма да излезе, ако хората видят какво има в това куфарче.
— Значи е добре, че се появих аз и определено прецаках всичко.
— Бих казал, че присъствието ви е в известен смисъл благоприятно.
— Но и донякъде досадно, а?
Той се изсмя.
— О, да. Джансън иска да ви убие.
— Нека се опита.
— Ти си интересна личност, млади човече. Бил си офицер във военноморския флот. После пилот-изтребител. Завършил си право. Работил си като адвокат във Военния съд. Сега си специален агент на Министерството на правосъдието, каквото и да значи това. А още нямаш навършени трийсет години.
— Ще си отпечатвам официална автобиография. Искате ли да ми станете поръчител?
Усещах, че думите ми стигат до него. Той беше свикнал да дава заповеди на хора, които излизаха заднешком от стаята му с поклони и отиваха да ги изпълняват. Но от мен бе чул и две думи, които не бе искал да чуе.
„Офицерска пешка“.
Вътрешното ми чувство ми казваше, че този човек е сериозно раздразнен. А пък не беше толкова лесно да ме убие. Други знаеха за мен, а той вече беше извън голямата игра. Вече не определяше правилата. Беше пенсионер, живееше си в своя малък замък с мраморна емблема на ФБР и разчиташе на други хора с власт да го прикриват.
Онези, които Стефани Нел се опитваше да издири. Хората във Вашингтон, на които този човек дърпаше конците. Затова аз реших да карам по план и да й помогна.
— Защо изобщо съм тук?
— Надявах се да решим заедно този проблем. Знам какво иска Фостър. — Той посочи с пръст куфарчето. — Тези папки да бъдат изгорени. Разбирам го. Хората се мотивират от най-различни неща. От идеология, емоции, чувство за дълг и лоялност. Някои и от лична облага. Ти от кои си?
Усмихнах се мислено. Той ме бе докарал тук, за да се опита да ме купи.
Нещо се удари отвън по вратата достатъчно силно, за да привлече вниманието и на двама ни.
Оливър скочи от креслото, изтича до бюрото си и извади пистолет.
— Ти стой тук!
Как ли пък не.
Той тръгна към вратата.
Грабнах монетата от капака на куфарчето и я пъхнах в джоба си, после преградих пътя му и с едно дясно кроше в челюстта го повалих на земята. После го освободих от пистолета му и подхвърлих подигравателно:
— Не, ти стой тук.
Отворих вратата. На пода лежеше Джансън.
22
Наведох се да проверя.