— Трябва да се обадя по телефона.
Взех и куфарчето с мен, за да съм сигурен, че ще я заваря, когато се върна. На идване бях забелязал телефонна кабина пред входа на един мотел в съседство с ресторанта. Обадих се на Стефани Нел. За нейна сметка. Тя вдигна моментално, сякаш ме бе очаквала. Разправих й всичко, което се бе случило през последните няколко часа, като пропуснах само точното си местоположение и онова, което бях прочел в папките.
— Остани където си — каза тя. — Ще пратя хора да те приберат.
— Не — отвърнах аз.
— Котън, при мен е като в казармата. Аз давам нарежданията, ти изпълняваш.
— Имаш проблем — обясних аз. — Свързан с бивши и настоящи служители на ФБР. Успях да привлека вниманието на поне половината. Нека да изиграем играта докрай и да видим какво още ще изскочи.
Новата ми роля на примамка започваше да ми харесва.
— Мога да арестувам Оливър и Джансън — заяви тя. — Твоите показания са достатъчни, за да им повдигнем обвинения за отвличане с употреба на сила.
— И дотам. Ами проблемите вътре във ФБР? Пък и в министерството? Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш.
— Би ли пояснил?
— Не още. Просто ми се довери. Има още много за разплитане. Трябва ми време, за да видя накъде ще тръгнат нещата.
— Искам папките — отсече тя.
Започвах да се досещам защо.
— Ще те питам нещо и държа да ми кажеш истината. Знам, че няма как да позная дали ме лъжеш, но се надявам да бъдеш откровена с мен.
— Казвай, да видим.
— Знаеш ли какво има в тези папки?
— Не. Но съм чела стар разузнавателен доклад на ФБР, в който се правят предположения за тяхното съдържание. Хуан Лопес Валдес е бивш осведомител както на ФБР, така и на ЦРУ. Може би още работи за ЦРУ от време на време. Не знам. Официално се води към тайната полиция на Куба, но е наемник, лоялен единствено на себе си. Затова при мен има хора, които се питат какви ли са били причините му да се свърже с Фостър освен монетата. А в тези папки може да се крие отговорът.
— Така е.
— Да не си ги чел?
— Четох достатъчно, за да знам, че това не е за показване между другото по телевизията. Ако ще се покаже, трябва да е в нарочно предаване в най-гледаното време.
— Котън, слушай какво ще ти кажа. Ти си от един ден на тази длъжност. Досега се справяш отлично. Оценявам усилията ти. Но остави на мен да поема оттук нататък.
— Все още не си ми казала и дума защо си разговаряла с Бенджамин Фостър.
За няколко секунди по линията настана мълчание.
— Не беше нужно да знаеш това. Просто исках да преценя за себе си що за човек е.
— Той ми заложи капан, пожертва ме заедно с Джансън и Оливър. Искаше да се доберат до папките. Всичко това благодарение на теб. Ти ми каза, че изпращаш мен, защото ти допадало, че съм солов играч и обичам да импровизирам. Само че ми каза половината истина и ме набута в капана. Нека сега да довърша всичко по моя начин.
— Нищо повече ли няма да ми кажеш?
— Нека изиграя играта докрай. В момента, в който открия нещо, се отдръпвам и те оставям ти да се оправяш нататък.
Това бе началото на един модел на действие, който щеше да характеризира нашите взаимоотношения за години напред. Той определено си имаше своите недостатъци, но с времето и двамата приехме, че не е нужно да си казваме всичко. Сътрудничеството ми със Стефани Нел течеше гладко, но никога по права линия. А постигаше резултати, понеже и двамата бяхме хора с желязна целеустременост, пък и добри в онова, което вършехме.
— Как ще ме посъветваш да постъпя с Том Оливър? — попита тя. — Склонна съм да го арестувам.
— Остави го да живее. Вържи го на дълга каишка.
— А ако това го отведе право към теб?
Перспективата не беше окуражаваща, но аз знаех верния отговор на въпроса й.
— Ще се оправя някак.
Ситуацията не й харесваше, но в крайна сметка прие условията ми.
— Един ден — каза тя. — Това е всичко, което ти давам.
— Много добре.
— Дръж ме в течение.
Аз прекъснах разговора. Постоях известно време, заслушан в шумовете от ресторанта, където бях оставил Колийн. Звън на чаши, смехове, бръмчене на множество преплетени разговори. Уличните лампи хвърляха жълтеникава светлина върху черния асфалт. Колебаех се дали да набера следващия номер, но така беше редно.
Позвъних у дома. Пам отговори.
— Исках да знаеш, че още съм добре — казах й аз.
— Гласът ти звучи уморено.
— Имах дълъг ден.
— Къде си?
Стефани ми бе наредила с никого да не споделям естеството на мисията си или къде се намирам.
— Знаеш, че не мога да ти кажа.
— Колко удобно! Жалко, че преди нямаше това оправдание.
Затворих очи и прехапах език. Бях свикнал с недотам деликатните й напомняния за моята съпружеска невярност.
— Уверявам те, че съм на работа и не е никак забавно.
— А онова, което вършеше преди, е било забавно?
— Не исках да кажа това и ти го знаеш. Обадих се, за да съобщя, че съм добре и те обичам.
— Винаги ми е приятно да чуя и едното, и другото. Кога ще се прибереш?
Тя никога не ми отговаряше със същите думи. След онази случка нито веднъж не я бях чул да ги казва. Което май беше част от наказанието ми.
— Не знам. Но ще се опитам да ти се обаждам.
— Лъжеш ли ме, Котън? Пак ли ме лъжеш?
Поглеждайки назад, сега виждам, че е било глупаво от моя страна да си мисля, че някога бих могъл да изкупя вината си. Но когато човек е на трийсет и морето му е до колене, му се струва, че всяка грешка може да бъде поправена. Но не е така.
— Не те лъжа, Пам. На работа съм. Възникна нещо важно и не е за разгласяване. Трябва да ме разбереш.
— Разбирам те, Котън. Отлично те разбирам.
Чу се щракване. Тя ми бе затворила. Окачих слушалката. Обаждането беше груба грешка.