Робърт Хауърд
Огледалата на Тузун Тун
Дори и за кралете понякога настъпва време на голямо отегчение. Тогава златото по трона започва да им прилича на месинг, а дворцовите коприни — на шаяк. Бисерите в короната блещукат безрадостно като леда на белите морета; човешката реч наподобява пусто дрънчене на шутовска камбанка и ги спохожда усещане за нереалност; дори слънцето е като медна монета в небето, а дъхът на зеления океан не носи вече свежест.
Кул седеше на трона на Валузия и часът на отегчението го бе налегнал. Всичко се носеше пред него в нескончаема, безсмислена върволица: мъже, жени, жреци, събития и сенки от събития; неща, които бе виждал, и неща, които чакаха да бъдат свършени. Ала те идваха и отминаваха като призраци, без да оставят в съзнанието му никаква следа, освен чувството за силно умствено изтощение. И въпреки това Кул не беше уморен. Той копнееше за неща извън самия него и извън валузийския двор. Безпокойство потрепваше в гърдите му и странни сияйни блянове се лутаха в душата му. По негова повеля пред трона се яви Бруул Копиеубиеца, пиктският воин от островите отвъд Запада.
— Господарю, ти си уморен от живота при двора… Ела с мен на моята галера и нека известно време заедно да браздим приливите.
— Не. — Кул мрачно опря брадичка върху могъщата си длан. — Всички тези неща ме отегчават. Градовете не крият съблазни за мен — а по границите е тихо. Вече не чувам песента на морето, която слушах като момче, легнал върху крайбрежните скали на Атлантида, в които се разбиваше прибоят, а нощта бе изпълнена с ярко пламтящи звезди. Нито пък зеленината на горите ме мами както някога. Налегнало ме е странно чувство и копнеж, по-силен от всичко в този живот. Върви си!
Бруул си тръгна, изпълнен с несигурност, като остави краля да тъне в мрачни мисли на трона си. Тогава към Кул плахо се приближи едно момиче от двора и прошепна:
— Велики кралю, потърси магьосника Тузун Тун. Той владее тайните на живота и смъртта, а също така и звездите на небето, и земите на морското дъно.
Кул вдигна поглед към момичето. Косата й бе чисто злато, а виолетовите й очи — странно скосени; беше красива, ала красотата й не вълнуваше Кул.
— Тузун Тун — повтори кралят. — Кой е той?
— Магьосник от Древната раса. Живее тук, във Валузия, край Езерото на виденията, в Дома на хилядата огледала. Той знае всичко, повелителю; може да говори с мъртвите и с демоните от Изгубените земи.
Кул се изправи.
— Ще потърся този шарлатанин. Но не казвай на никого, че съм излязъл, чуваш ли?
— Аз съм твоя робиня, господарю. — И тя се свлече покорно на колене, ала щом Кул й обърна гръб, върху алените й устни плъзна лукава усмивка, а в тесните й очи заблестя коварство.
Кул стигна до дома на Тузун Тун край Езерото на виденията. Просторни и сини се бяха ширнали водите на езерото и много бляскави дворци се издигаха по бреговете му; по мъгливата му повърхност лениво се плъзгаха множество увеселителни лодки с лебедови криле и неспир се лееха звуците на тиха музика.
Висок и обширен, но непретенциозен, се издигаше Дома на хилядата огледала. Огромните порти стояха отворени, затова Кул се изкачи по широкото стълбище и влезе, без да оповести за пристигането си. Вътре, в една голяма зала с огледални стени, той откри магьосника Тузун Тун. Мъжът бе стар като хълмовете на Залгара; кожата му беше суха и набръчкана, но студените му сиви очи святкаха като оръжейна стомана.
— Кул, кралю на Валузия, моят дом е и твой — рече Тузун Тун, като се поклони със старомодна изисканост и покани с жест Кул да седне в един подобен на трон стол.
— Чух, че си бил магьосник — каза Кул направо, като опря брадичка върху дланта си и впери мрачния си взор в лицето на мъжа. — Можеш ли да вършиш чудеса?
Магьосникът протегна ръка напред; пръстите му се разтвориха и свиха като птичи нокти.
— Нима туй не е чудо — че тази невежа плът се подчинява на мислите на моя мозък? Аз ходя, дишам, говоря — всичко това не са ли чудеса?
Кул се замисли за малко, после продума пак.
— Можеш ли да призоваваш демони?
— Да. Мога да призова демон, по-свиреп от всеки в земята на духовете — като те зашлевя в лицето.
Кул трепна, после кимна.
— А мъртвите, можеш ли да говориш с мъртвите?
— Аз винаги говоря с мъртвите — както го правя и в този миг. Смъртта започва с раждането и всеки човек започва да умира още щом се роди; дори сега ти си мъртъв, кралю Кул, защото си се родил.
— Но ти, ти си по-стар, отколкото е дадено на обикновените хора; магьосниците никога ли не умират?