— Хората умират, когато им дойде времето. Нито по-рано, нито по-късно. Моето още не е дошло.
Кул повъртя тези отговори в ума си.
— Значи изглежда, че най-великият магьосник на Валузия не е нищо повече от обикновен човек и са ме измамили, пращайки ме тук.
Тузун Тун поклати глава.
— Хората са си само хора, а най-великите хора са онези, които най-рано научават простичките неща. Погледни в огледалата ми, Кул.
Таванът бе обсипан с безброй огледала, стените също бяха от огледала — идеално прилепени, но все пак много огледала с всякакви форми и размери.
— Огледалата са светът, Кул — отекна гласът на магьосника. — Взри се в огледалата ми и помъдрей.
Кул избра едно наслуки и се втренчи настойчиво в него. Там се отразяваха огледалата от срещуположната стена, в които се отразяваха други. Стори му се, че се взира в дълъг, светъл коридор от огледала; и някъде далеч в този коридор помръдваше мъничка фигурка. Кул гледа дълго, преди да разбере, че фигурката е неговото собствено отражение. Той се взираше и странно чувство на незначителност го обзе; струваше му се, че онази дребна фигурка е истинският Кул и показва неговите действителни размери. Затова се отдръпна и застана пред друго огледало.
— Гледай внимателно, Кул. Това е огледалото на миналото — чу той гласа на магьосника.
Сиви мъгли забулваха гледката, огромни мъгливи талази, които непрестанно се вълнуваха и виеха като голяма призрачна река; през тях Кул зърна пробягващи мимолетни видения, ужасни и необикновени; зверове и хора се движеха там, както и форми, които не приличаха нито на едното, нито на другото; големи екзотични цветове пламтяха през сивотата; високи тропически дървета се издигаха над зловонни блата, в които се търкаляха и ревяха чудовищни влечуги; небето бе кошмар от летящи дракони, а неукротимите морета се люшкаха и тътнеха, и блъскаха безспир по калните брегове. Човека го нямаше, той бе още сън на боговете, и странни бяха ужасяващите фигури, що се плъзгаха през зловонната джунгла. Имаше битки и кръвопролития, и страховита любов. Смъртта бе там, защото Животът и Смъртта вървят ръка за ръка. По тинестите брегове на света отекваше ревът на чудовищата и невероятни форми прозираха смътно през завесата на непрестанно леещия се дъжд.
— А това е огледалото на бъдещето.
Кул погледна мълчаливо.
— Какво виждаш?
— Непознат свят — изрече кралят с усилие. — Седемте империи са рухнали в прах и са забравени. Неуморните зелени вълни тътнат високо над вечните хълмове на Атлантида; планините на Лемурия от Запада са острови на незнайно море. Странни диваци бродят по останките от старите земи, а също и по нови, изникнали загадъчно от дълбините, и оскверняват древните храмове. Валузия е изчезнала, както и всички днешни народи; онези от бъдното са чужди. Те не ни познават.
— Времето крачи напред — каза спокойно Тузун Тун. — Ние живеем днес; какво ни е грижа за утрешния ден — или за вчерашния? Колелото се върти и народите се въздигат и рухват; светът се променя и понякога се връща към дивачеството, за да поеме отново нагоре през дългите епохи. Преди да се появи Атлантида, я имаше Валузия, а преди Валузия ги имаше Древните народи. Да, ние също стъпваме по раменете на изгубени племена в своя възход. Ти, който си дошъл от зелените крайморски хълмове на Атлантида, за да заграбиш древната корона на Валузия, ти си мислиш, че моето племе е старо — ние, които сме владели тези земи преди валузийците да пристигнат от Изтока, в дните преди да се появят хора по морските земи. Ала хората вече са били тук, когато Древните племена са излезли от пустошта, и преди хората е имало други хора, преди племената — други племена. Народите отминават и биват забравяни, защото такава е съдбата човешка.
— Да — рече Кул. — И все пак не е ли жалко, че красотата и величието на човека трябва да се разсеят като дим върху лятното море?
— Защо, след като такава е съдбата му? Аз не тъгувам за изгубеното величие на своята раса, нито ме е грижа за расите, които ще дойдат. Живей в настоящето, Кул, живей в настоящето. Мъртвите са си мъртви; неродените ги няма. Какво значение има, че хората ще забравят за теб, когато ти сам ще си забравил себе си в безмълвните селения на смъртта? Взри се в огледалата ми и помъдрей.
Кул избра друго огледало и се загледа в него.
— Това е огледалото с най-великата магия. Какво виждаш, Кул?
— Нищо освен себе си.
— Погледни по-внимателно, Кул. Наистина ли си ти?
Кралят се втренчи в голямото огледало и отразеният образ отвърна на погледа му.
— Аз заставам пред това огледало — замисли се Кул, положил брадичка върху юмрука си — и давам живот на този човек. Това е повече, отколкото мога да проумея, защото го видях за първи път в неподвижните води на езерата на Атлантида, преди да го зърна отново в обрамчените със злато огледала на Валузия. Той е аз, моя сянка, част от мен — мога да го призова към съществуване или да го погубя, когато пожелая; и все пак… — Кралят се запъна; странни мисли шепнеха в необятните, смътни дълбини на съзнанието му като прилепови сенки, летящи в голяма пещера. — … и все пак къде е той, когато аз не стоя пред огледало? Може ли да е във властта на човека тъй лесно да създава и унищожава една сянка на живот и съществувание? Откъде да знам, че когато се отдръпна от огледалото, той изчезва в пустотата на небитието?