В името на Валка, аз ли съм човекът или той? Кой от нас е призрак на другия? Може би тези огледала са просто прозорци, през които надзъртаме в друг свят. Дали той си мисли същото за мен? Дали аз не съм за него просто една сянка, отражение — същото, което е той за мен? И ако аз съм призракът, що за свят има от другата страна на това огледало? Що за армии препускат там и що за крале управляват? Тукашният свят е всичко, което познавам. Като не знам нищо за никой друг, как бих могъл да преценя? Със сигурност там има зелени хълмове и ревящи морета, и просторни равнини, през които мъжете препускат на битка. Кажи ми, магьоснико — ти, който си по-мъдър от всички люде, — кажи ми, има ли светове отвъд нашия?
— Човек има очи, за да вижда — отвърна магьосникът. — А който иска да види, трябва първо да повярва.
Часовете отминаваха, а Кул продължаваше да седи пред огледалата на Тузун Тун, взирайки се в онова от тях, което показваше неговия образ. Понякога му се струваше, че гледа в твърда плоскост; друг път сякаш огромни дълбини се разтваряха пред него. Огледалото на Тузун Тун беше като морската повърхност — плътно като морето под косите слънчеви лъчи или в звездния мрак, когато ничий взор не може да проникне в глъбините му; необятно и загадъчно като морето, когато слънцето го озари тъй, че дъхът на човек секва от разкрилите се пред него неописуеми бездни. Такова бе огледалото, в което се взираше Кул.
Най-сетне кралят се изправи с въздишка и си тръгна, като продължаваше да се чуди. А на следващия ден се върна отново в Дома на хилядата огледала; ден подир ден той идваше и седеше с часове пред огледалото. Оттам го гледаха очи, същите като неговите; и все пак Кул като че ли долавяше разлика — някаква същност, която не бе негова. Час след час се взираше той в огледалото със странна настойчивост; час след час образът отвръщаше на погледа му.
Делата в двореца и в съвета бяха занемарени. Хората започнаха да мърморят; жребецът на Кул тъпчеше неспокойно в конюшнята, а воините му играеха на зарове и се дърлеха безсмислено помежду си. Кралят не обръщаше внимание. Понякога му се струваше, че е на ръба да разкрие някаква огромна, невъобразима тайна. Той вече не мислеше за образа в огледалото като за своя сянка; за него той бе истинско създание, което го наподобяваше по външен вид и все пак бе толкова далечно от Кул в същината си, колкото са далечни полюсите. Струваше му се, че образът има друга индивидуалност, различна от неговата, и че той зависи от Кул не повече, отколкото Кул — от него. И ден след ден кралят тънеше в съмнения в кой свят всъщност живее; дали пък той не бе сянката, която другият призоваваше по своя воля? Може би той, а не другият, живееше в свят на илюзии, сянка на истинския свят?
На Кул започна да му се иска да влезе за кратко в човека зад огледалото и да види каквото е възможно; ала ако успееше да прекрачи през тази врата, дали щеше да е в състояние да се върне? Дали щеше да открие там свят същия като този, който обитаваше — свят, на който неговият е само призрачно отражение? Кое беше реалност и кое — илюзия?
Понякога Кул прекъсваше за миг съзерцанието, за да се почуди как такива мисли и мечти са изникнали в ума му, а понякога се питаше дали са изникнали по негова собствена воля или… тук вече мислите му се объркваха. Разсъжденията му си бяха негови собствени; никой не ги насочваше и той можеше да ги извика когато пожелае; но наистина ли бе така? Дали те не бяха като прилепи, долитащи и отлитащи не по негово желание, а по повелята на… на кого? На боговете? На Жените, тъчащи паяжината на Съдбата? Кул не можеше да стигне до никакво заключение, защото с всяка следваща мисъл все повече се залутваше в мъглата от илюзорни твърдения и опровержения. Знаеше само, че тези странни представи долитаха в ума му нежелани от шепнещата празнота на небитието; такива мисли никога по-рано не бяха минавали през главата му, но сега я владееха денем и нощем, така че той понякога вървеше като замаян; а сънят му бе изпълнен със странни, чудовищни видения.