— Кажи ми, магьоснико — рече Кул, докато седеше пред огледалото, впил очи в образа си, — как мога да премина през тази врата? Защото, честно казано, не съм сигурен дали този свят тук е истинският, а онзи — сянката; във всеки случай, това, което виждам, трябва да съществува под някаква форма.
— Гледай и вярвай — отвърна напевно магьосникът. — Човек трябва да вярва, за да постигне желаното. Формата е сянка, материята е илюзия, веществеността е сън; човек съществува, защото вярва, че съществува; какво е човекът, ако не сън на боговете? И все пак човек може да бъде онова, което пожелае; формата и материята са просто сенки. Умът, егото, същността на божия сън — това е реално, това е безсмъртно. Гледай и вярвай, ако искаш да постигнеш нещо, Кул.
Кралят не го разбра съвсем; той никога не разбираше напълно загадъчните речи на магьосника; но все пак те докосваха някаква струна в съществото му, предизвиквайки неясен отклик. И така, ден подир ден той седеше пред огледалата на Тузун Тун. А магьосникът вечно се спотайваше зад него като сянка.
А после един ден Кул като че ли зърна бегли проблясъци на далечни земи; през съзнанието му прелитаха смътни мисли и намеци за разбиране. Малко по малко той губеше връзка със света; всички неща му изглеждаха все по-призрачни и нереални; само човекът в огледалото му се струваше истински. Кул имаше чувството, че се намира пред вратите на един по-висш свят; величави гледки проблясваха мимолетно пред него; мъглите на нереалността избледняваха; „формата е сянка, материята е илюзия; те са просто сенки“ отекваше в главата му, сякаш от някакъв далечен край на неговото съзнание. Той си припомни думите на магьосника и му се стори, че вече почти ги разбира — форма и материя, дали не би могъл да променя себе си по собствено желание, ако знаеше шперца, който отваря тази врата? Какви ли светове, скрити в други светове, очакваха смелия изследовател?
Мъжът в огледалото като че ли му се усмихваше — все по-близо и по-близо. Мъгла обгърна всичко и отражението внезапно помътня. Кул изпита чувство на избледняване, на промяна, на сливане…
— Кул! — крясъкът разцепи тишината на милион трептящи късчета.
Планините се сблъскаха с грохот и световете се разлюляха, щом Кул, отхвърлен назад от дивия вик, се напрегна със свръхчовешко усилие, без сам да знае как или защо.
Разнесе се трясък и той осъзна, че стои в стаята на Тузун Тун пред строшеното огледало, замаян и полузаслепен от объркване. Пред него лежеше тялото на магьосника, чието време най-сетне бе дошло, а над трупа стоеше Бруул Копиеубиеца, стиснал меча си, от който капеше кръв. Очите му бяха разширени в нещо като ужас.
— Валка! — изруга воинът. — Кул, пристигнах тъкмо навреме!
— Да, но какво се случи? — Кралят трудно намираше думите.
— Попитай тази предателка — отвърна Копиеубиеца и посочи момичето, което се бе свило ужасено пред краля; Кул видя, че е същото, което го бе пратило за първи път при Тузун Тун. — Когато влязох, те видях да чезнеш в онова огледало, както димът чезне в небето, в името на Валка! Ако не го бях зърнал с очите си, нямаше да повярвам — ти почти се беше изгубил, когато викът ми те върна обратно.
— Да — промърмори Кул, — този път почти бях минал през вратата.
— Проклетникът действаше доста умело — рече Бруул. — Нима вече не разбираш как той е тъкал и мятал върху теб паяжина от магии? Каанууб от Блаал е съзаклятничил с този магьосник, за да те погуби, а тази женска — момиче от Древната раса — ти е подхвърлила идеята да дойдеш тук. Съветникът Ка-ну научи за заговора днес; не зная какво си видял в онова огледало, но с него Тузун Тун беше впримчил душата ти и със своето чародейство почти бе превърнал тялото ти в дим…
— Да. — Кул все още се чувстваше замаян. — Но Тузун Тун бе магьосник, който владееше знанията на всички епохи и презираше златото, славата и общественото положение — така че какво би могъл да му предложи Каанууб, за да го превърне в подъл предател?
— Злато, слава и обществено положение — изсумтя Бруул. — Колкото по-скоро разбереш, че хората са си хора, независимо дали са магьосници, крале или роби, толкова по-добре ще управляваш, Кул. А с нея какво ще правим?
— Нищо — рече кралят, докато момичето хленчеше и пълзеше в краката му. — Тя е била само едно оръдие. Стани, дете, и си върви; никой не ще ти причини зло.
След като остана насаме с пикта, Кул хвърли последен поглед към огледалата на Тузун Тун.
— Той може да е заговорничил и да е тъкал магии, Бруул — не, не се съмнявам в думите ти, — но все пак… дали неговото чародейство ме превръщаше в бледа мъгла или се бях сблъскал с някаква тайна? Ако ти не ме беше върнал обратно, дали щях да се разсея като дим или щях да открия светове отвъд този?