— Изследване на Амазонка? — подсмихнах се аз. — Нали си даваш сметка, че не си способна дори само да стоиш до мокрица.
— Защото те са зли — отвърна Роуз много сериозно и аз не се сдържах и се усмихнах.
— Значи сега се връщаме в час? — попита тя.
— Предполагам.
Погледът, който си размениха Смит и Роуз, докато се връщахме в кабинета, не означаваше нищо за останалите, но не и за мен.
40
Залата вече жужеше от разговори и смях, а публиката дори още не беше започнала да пристига, там бяха само екипът по осветлението и Емили, както и някои от учителите, дошли по-рано, за да ни пожелаят успех. Нервите ми бяха на топка, а вътрешностите — на двоен възел, устата ми беше суха и не бях в състояние да хапна каквото и да било от закуската насам. Ако беше просто концерт, щях да съм нервна, но развълнувана, надъхана, готова за подвизи. Но това не беше просто концерт. Това можеше да се окаже най-важното нещо, което някога щях да направя.
Странно е да знаеш предварително, че часовникът тиктака за някого и го води към нещо ужасно, нещо, което ще промени всичко, без значение кой е човекът. Просто се надявах, че Аш, Лио и аз ще го направим както трябва. Надявах се, че това ще се окаже гибелно за него, а не за нас.
— Добре ли си? — Емили се появи до мен.
— Така мисля. А ти?
— Да, цялата тежка работа вече е свършена, ако трябва да съм откровена — каза тя. — Сега просто ми остава да натисна Play и да стискам палци. — Усмивката ѝ беше сладка, гласът ѝ — безгрижен. Харесваше ми да я гледам.
— Рижи — каза тя. — Слушай, мислех си и аз…
Преди да каже каквото и да било повече, телефонът ми звънна и когато видях номера, разбрах, че трябва да отговоря.
— Съжалявам — отрязах я и размахах телефона към нея като абсолютна идиотка. — Съжалявам, наистина трябва да отговоря.
— Наистина ли? Ще започнем да пускаме публиката след около четири минути! — извика Емили след мен.
— Ясно — отвърнах, но всъщност вече слушах човека от другия край на линията.
— Добре — казах, — ще го направим.
Застанахме зад завесата само тримата, защото Лекридж страдаше от сериозна сценична треска и още беше в тоалетната. Слушахме как залата се изпълва с гласове. Имаше малка пролука между завесите и от време на време се редувахме да надничаме. Видях родителите ми и Грейси и се надявах, че баща ми ще прояви добър усет да я измъкне оттук, когато всичко започне. Аш беше тук, но не и майка ѝ и баща ѝ. Те все още бяха край леглото на Най. Все още чакаха тя да се върне при тях.
Когато видях Аш да заема мястото си на предния ред, което ѝ бях запазила, се опитах да разчета лицето ѝ, търсейки някакъв знак как се справя Най, но там нямаше нищо. Абсолютно нищо.
— Връщам се след секунда — казах аз.
— Рижи, къде отиваш? — извика Роуз след мен.
Слязох от сцената и се наведох пред Аш.
— Как е тя? — попитах я аз.
Когато Аш вдигна поглед от ръцете си, очите ѝ бяха пълни със сълзи, не каза нищо, само поклати глава веднъж.
— Трябва ли да си тук? — Покрих ръцете ѝ. — Може да отидеш, не е нужно да седиш тук и да гледаш какво ще стане.
— Трябва — прошепна тя. — Трябва. Всичко е готово за пускане, но аз все още трябва да съм в състояние да контролирам системата с телефона си и да изпреваря всеки, който би опитал да дръпне щепсела. Както и да е, искам да го видя съсипан. Трябва. Заради нея. Аз съм добре. Още няколко часа и ще се разпадна, но дотогава съм добре.
— Скъпа! — тате ме беше забелязал и викаше към мен. Стиснах ръцете на Аш, погледнах към завесата и изтичах към мястото, където седеше семейството ми. — Трябва да тръгвам — започнах аз. — Виж, тате. Много от нещата няма да са съвсем подходящи за Грейси. Ругатните и разни такива, приказки за смърт и депресия. Първата песен наистина е добра, но след това мисля, че трябва да я отведеш вкъщи. Веднага след първата песен.
— Не искаш ли да те гледаме?
— Искам — отговорих аз, — но не искам Грейси да се разстрои. Мама ще остане, нали, мамо?
Мама изглеждаше бледа и изпита, стискаше чантата си много здраво, но в очите ѝ се появи светлина, когато я помолих да остане, и тя се усмихна.
— Да, ще остана — отвърна тя.
— Не искам да се прибирам вкъщи — започна да мрънка Грейси.
— Рижи! — извика Лио иззад завесата. — Побързай!
— Слушай — казах аз. — Когато всичко това свърши, ти и аз ще направим наша собствена група, става ли?
— Може ли да бъда певицата? — попита Грейс.
— Абсолютно.
— Тате, аз ще бъда певица!
Докато се връщах на сцената, погледнах към Ашира, тя ми кимна веднъж.
Това.
Е.
То.
Звукът от уредбата експлодира и изпълни залата със звук. Затворих очите си и се оставих на музиката. Всяка част от мен, всяка фибра звучеше с музиката, вибрираше до краен предел. Лио прогори пътека с китарата си, Роуз изпя сърцето си, а Лекридж беше в дъното на всичко, събирайки го заедно. Но в сърцето ми, в съзнанието ми не чувах него и дори не го виждах зад затворените си клепачи. Виждах нея. Застанала до барабаните ми, тя се обръща към мен, както винаги правеше, повдига рамо към ушите си, когато насочва всяка частица енергия, която има, в музиката, главата ѝ подчертава всеки удар. За три невероятни минути тя отново беше на сцената, голяма като живота, обитаваше тази песен, която беше написала, правеше я отново своя и това бяха три вълшебни минути. Знам, че не бях единствената, която се почувства така, знам, че и другите също го усетиха, виждах го в усмивките им, в начина, по който се движеха, във височините и силата на гласа на Роуз и изведнъж разбрах: начинът да се справя с цялата тази гадост е да я разбия чрез палките си.