Изображенията продължаваха да се леят, тълпата мълчеше и просто гледаше. Някои бяха притиснали с ръце устата си, други плачеха. Някои се изправяха на местата си, опитвайки се да проумеят всичко това.
И тогава видях Роуз, видях я как проумява показаното и какво означава. Видях я как си дава сметка какво представлява Смит и каква е била целта на неговите обещания. Видях я как осъзнава, че е била на крачка да бъде погубена завинаги точно когато си е мислела, че е спасена. Тя извърна поглед от екрана и го насочи към Смит, а болката на лицето ѝ беше непоносима. Поклати глава, обърна се на пети и побягна. Опитах се тръгна след нея, но Смит блокира пътя ми от сцената.
— Кой направи това? — Господин Смит беше шокиран, когато Роуз започна да дърпа кабелите, опитвайки се да изключи захранването, да разбие огромния екран точно когато неговите Уотсап съобщения с Наоми се появиха.
— Какво става тук? Защо правите това? — крещеше той.
Видеото продължи да се излъчва върху задната стена, а светлина от галерията осветяваше право там и някак си бях сигурна, че в това има пръст Емили, която иска да се увери, че нищо няма да бъде пропуснато.
— Който и да го е направил, това са лъжи, всичко това са лъжи — изведнъж стана жалък, с почервеняло лице, с напрегнат глас. Но това дори не го доближаваше до ада, на който беше подложил онези момичета.
Точно когато видеото спря, вратите в задната част на залата се отвориха и я видях. Полицайката, която срещнах в парка, П. К. Уигинс. Тя застана там и се загледа, а аз кимнах на Ашира. Тя се изправи от мястото си и ѝ подаде един пакет. Когато Аш стигна до вратата, ме погледна и се усмихна.
И си тръгна.
Филмът продължи още няколко секунди и след това в залата останаха само мълчанието и шокът.
— Матю Смит? — Полицай Уигинс и двама нейни колеги тръгнаха по пътеката към него. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса в полицейския участък.
Смит ме погледна втренчено и го видях. Видях точно каквото исках да видя. Ужасът и объркването, страха и паниката, както и пълната увереност, че животът му е съсипан. И точно в този момент на осъзнаване той се обърна на пети и побягна към страничните врати.
Не бяхме съгласували предварително този развой на нещата, но Лио и аз се втурнахме след него, просто така се случи. Усетих Лио до себе си и двамата се затичахме по старите дървени стълби, които водеха към лабиринт от коридори. Забелязахме, че Смит завива зад ъгъла, и се метнахме подире му, все по-бързо и по-плътно до него, когато той се устреми към пожарния изход и изхвърча в нощта навън, като се препъна и се преобърна по гръб. Вдигна ръце, за да защити лицето си, докато Лио стоеше изправен над него, но Лио не го удари. Просто стоеше там и го гледаше.
— Мисля, че ще бъдете много популярен в затвора — каза Лио. — Имам някои контакти вътре, така че ще се постарая да узнаят с какво се занимавате.
Смит се разрида, когато полицаите се появиха иззад ъгъла и го хванаха, преди още да стане.
— Това е грешка — извика Смит, докато полицаите го изправяха на крака и го сложиха да седне на задната седалка на колата. — Всичко това е някаква грешка, не съм аз, не знам как се е случило. Искат да ме набедят за нещо, някой ме е натопил. Тези деца очевидно ме мразят. Може ли да се обадя вкъщи? Какво става?
Докато го слагаха да седне отзад в колата, полицай Уигинс дойде при мен.
— Какво правехте тук? — попитах я аз съвсем сериозно.
— Бях решила да дойда, детето ми наистина е фен на вашата група, но след това получих анонимна информация с много сериозни улики за извършено криминално деяние. Сега ще изследваме всички тези компютърни данни и ще ги изземем като доказателствени средства.
— Кой ви предупреди? — попитах я отново.
Уигинс се усмихна едва забележимо.
— Нямам представа, но ако имах, щях да ѝ кажа, че този кучи син ще си плати за това, което е сторил. Лично ще се погрижа това да стане.
— Къде мислиш, че е? — попита Лио, докато наблюдавахме как полицейската кола потегля.
— Не зная, беше разстроена, мислиш ли…?
— Хайде.
Втурнахме се да тичаме, отначало съвсем леко, но когато наближихме крайната цел, краката ни сами се забързаха и летяхме, и двамата летяхме към нашата приятелка, решени да ѝ попречим да се самонарани.
Спряхме едва когато я видяхме, седнала най-отгоре на пързалката.
Разбира се, че щеше да дойде тук, на мястото, където винаги идвахме. Това беше най-безопасното място, което познавахме, дори в тъмното, дори и тази вечер.
Спогледахме се с Лио и заедно тръгнахме към нея. Лио се изкачи по стъпалата зад нея, а аз седнах в края на пързалката.