Водени от Лио, разнищихме парчето. Той предаваше на китарата си своята ярост, като раздираше въздуха около себе си на тесни ивици ритъм, а аз се чувствах как пропадам, докато проправях път към сърцето на парчето и водех Най след себе си. Роуз го изкара като ридание, толкова яко, толкова сурово, толкова готино, че когато парчето свърши, започнахме отново, без да разменим и дума, този път се получи още подобре, а когато свършихме, всички бяхме потни и изтощени.
Вдигнах поглед, вратата на стаята за репетиции беше отворена и около двайсет хлапета стояха там и ни гледаха. Те заподсвиркваха, викаха и ръкопляскаха.
— Разкарайте се! — каза Лио, после се обърна към мен и се усмихна. — Братче, това ще е яко.
За пръв път в живота си се почувствах като истински човек.
4
С болницата далеч зад нас и ранната вечер, протягаща ръцете си над града, вървяхме през парка — същия парк, където бяхме играли като малки, макар и не заедно, разбира се. На връщане от училище към къщи останалите вече бяха минали и заминали оттук, така че паркът беше пуст. Седнахме под пързалката, без да говорим. Беше хубаво, нашето мълчание, и беше добре, че дойдохме тук. Нямаше нужда да говорим. Просто знаехме, че искахме да бъдем заедно. Такава беше изминалата година за всички ни, даде на всеки от нас причина да продължим, докато преди си нямахме абсолютно никаква. Нашата причина беше, че сме заедно и можем да разчитаме един на друг.
Поотделно бяхме хаотични, въртящи се и изгубени, чакащи тази част от живота ни да отмине, за да можем наистина да живеем и да бъдем свободни. И тогава се появи „Огледалце, огледалце“. Името го измисли Роуз, като в приказката, защото, както тя каза, заедно сме „най-красиви на земята“, мамка му.
С „Огледалце, огледалце“ бяхме себе си, заедно и по-силни. Или поне си мислехме, че сме, но трябва да е имало някакво слабо звено — нещо, което да е подсказвало, че Наоми се чувства изолирана, едва ли не изгубена за нас, без дори да забележим отдръпването ѝ. Това, за което не можехме да говорим, за което никога не сме говорили, е какво се е случило, как се е стигнало до този момент.
Тя беше най-добрата ни приятелка, а никой от нас нямаше представа защо е избягала или защо би могла да го стори… не можех да се сетя за причина, която би я накарала да скочи от моста в черната вода. Та тя толкова се страхуваше от нея.
Просто седяхме и мълчахме, без желание да се приберем вкъщи. Всички си имахме своите причини. От моите едната вероятно в момента беше на третия си „коктейл“ от водка и кола, а другата беше заета да оправя поредното си завоевание.
Лио пръв наруши мълчанието.
— Мамка му, трябва да направим нещо — каза той.
— Ние правим нещо — Роуз се облегна на боядисания метал, гравиран с имена и псувни, така че се виждаше цялата ѝ шия. — Пропиляваме младостта си в парка. Като нормални тийнейджъри.
— Не това имах предвид — отвърна Лио. — Нещо хубаво? Хапчета и клуб. Трябва да се отрежем, както каза Роуз.
— Аз съм за — прозя се Роуз. — Имаш ли хапчета у себе си? Дайте да се отрежем тук.
— В понеделник?
Наистина ли го казах на глас? Поне я накарах да се засмее.
— Боже, Рижи, егати задръстеното същество си — каза тя и с всяка дума се усмихваше все по-широко, — А какво би искала Наоми да сторим? Тя е там, бори се за живота си, а ние сме тук, като някакви… смотаняци. Какво би ни казала да направим?
— Най би предпочела филм или кафе книжарница, или някаква подобна глупост — каза Лио, като сбърчи нос, — Или някое наистина черно аниме, тя си падаше по тези гадости.
— Да го направим — веднага се хванах за възможността да направя нещо, което не включва вземане на наркотици или махмурлук, и ги замъкнах у нас за Black Butler маратон.
Не че тия работи са ми непознати, но просто знам какво причиняват на хората хапчетата и пиенето. Не исках това да ми се случи.
Освен това Black Butler беше едно от любимите ни с Най. Пълно с викторианска готика, японски мрак и сума ти мацки, преоблечени като момчета, и обратното. Тайно с нея замисляхме за следващия Comic Con да косплейваме персонажи от него, но изобщо не бяхме споменавали на Лио и Роуз, защото, макар че нямаше да се отрази на мнението им за нас, никога, ама никога нямаше да спрат да ни поднасят. Измислихме си костюмите, аз дори си купих перука от „Камдън“ и тогава… ами, светът се измени.
Моето легло. Моята стая.
Избрах да я боядисам в черно през лятото, когато Най изчезна. Когато мама я видя, завъртя очи и каза:
— Предавам се.
Отвърнах ѝ:
— Ти отдавна си го направила.