Беше тихо и имах нужда от нещо за пиене, така че рискувах.
Тате беше в кухнята, пушеше, а въздухът миришеше на алкохол. Той не пиеше като майка ми. Пиянството на мама беше като дишането, тя съществуваше чрез водката. Някога пухкавото ѝ тяло сега беше слабо и жилаво, лицето ѝ беше червено и цялото в сенки. Тате не беше толкова зле, но и той обичаше да си пийва, да олаби, както го наричаше. Къде ходеше до три сутринта, та да пие и да пуши?
— Добре, друже — каза той, като че ли го бях хванал на местопрестъплението.
— Пие ми се нещо — босите ми крака безшумно стъпваха на път към чешмата.
Оставих водата да тече през пръстите ми, докато стане наистина студена.
Чух го зад мен как се премести. Кашляше и хриптеше. Пушенето не му се отразяваше добре.
— И какво, мислят, че Наоми е направила опит да се самоубие?
— Нищо не знаят — разтърках очи. — Тате, три през нощта е, наистина ли искаш да говорим за това сега?
— Знам, не мога да спя. Може да се обадя на Джаки и Макс сутринта, опознах я малко, когато ѝ помагах с нещата за наградата на Херцога на Единбург. Мисля, че трябва да кажа нещо, да видя мога ли да помогна с нещо.
— Какво би могъл да направиш? Работиш за общинския съвет, не си министър-председател.
— Просто е хубаво да покажеш внимание към хората, за които си загрижен — каза той.
— В такъв случай може ли да покажеш и на мама, че си загрижен? — попитах го. — Току-виж намалила малко водката.
— Недей да ми говориш с този тон — предупреди ме тате, но някак нерешително.
Знаеше, че имам право. Гледката наистина беше жалка.
Нямах представа как очакваше да реагирам, но изобщо не го отразих, а той сви рамене и продължи да си седи на стола. Имаше време, когато исках да бъда като него — тогава си мислех, че е най-силният, най-готиният татко на света. Днес просто ме караше да се затварям в себе си. На няколко километра оттук моя приятелка беше в кома, с големи липсващи парчета от главата ѝ, а тук вонеше, защото явно мама беше повърнала в коридора. А баща ми… е, предполагам, че последната смучка отстрани показваше колко усилено работи понякога. А пък аз — аз просто исках да се върна в стаята си. Исках да се скрия и да спя, и да забравя всичко за още няколко часа.
Но не можех. Защото не бях само аз. Имаше я и Грейси. Поех си въздух и се опитах да си спомня времето, когато вярвах, че майка ми е най-добрият човек на света, а баща ми — най-смелият, и опитах отново.
— Тате… мама пие. И положението става все по-сериозно. — Той се извъртя леко на стола си, за да избегне погледа ми. — Ти не се задържаш много тук, за да го видиш, не ти се налага да се занимаваш с това…
— Кой си мислиш, че ще почисти тази бъркотия там? — сопна ми се той, сякаш трябваше да изпитвам благодарност.
— Е, и?
Болеше, когато трябваше да намеря думи, за да му кажа това — имам предвид, физически ме болеше, все едно вътре в гърдите ми всичко беше натъртено, черно и синьо.
— Не мислиш ли, че е сериозно, както преди…
„Преди“ беше времето, малко след като се роди Грейси. Тогава мама пиеше много — първия път, който си спомням, макар сега да се замислям, че трябва да се е случвало и преди това. Тогава тате беше с нас почти през цялото време. Опитваше се да се справи с Грейси, да помогне на мама да се почувства подобре, постоянно ми казваше колко добре се справям, каква смелост и сила притежавам. И колко беше благодарен, че съм от послушните и изпълнителни деца. Някъде по това време започнах да пълнея — и не защото чувствах глад, а защото имах нужда от нещо, което да запълни празнината, която тя беше оставила след себе си. Тогава започнах да крия храна под леглото си и докато тате беше зает с мама или с Грейси, аз се опитвах да запълня болката си вътре с храна. Тъпчех се толкова много, че не можех да не заспя. На десет години това беше най-добрият начин да избягам от реалността, който познавах. По-късно, когато станах на тринайсет, стана обратното. Неяденето се превърна в начин, по който се опитвах да контролирам живота си. Но на десет непрекъснато ми се ядеше, все се опитвах да запълня празнотата и никога не успявах.
— Тя е под голямо напрежение, знаеш я каква е — отвърна тате.
Със същия успех можеше да не каже и нищо.
— Ако ти си беше вкъщи повече, ако прекарваше с нея повече време — подхванах отново. — Може би нямаше да затъне толкова. Може би нямаше да се чувства толкова самотна.
Той се премести неудобно, почти извръщайки се от мен, и нямаше как да не видя що за човек е в този момент. Не великан, не бог, не човекът, на когото се възхищавах най-много като най-големия, най-умния и най-силния мъж, а разглезено дете, което е отегчено от играчките си и иска нещо ново. В този миг го ненавиждах.