— Тогава просто се изнеси при поредната си уличница.
Взех чашата и излязох от кухнята, стъпвайки внимателно край смърдящите петна по плочките в коридора.
— Веднага се върни тук! — изсъска баща ми и този път наистина звучеше ядосано, но не се обърнах.
Не ми пукаше какво мисли за мен. Не си спомням кога за последно беше направил нещо, което си струваше.
Върнах се в стаята си, затворих внимателно вратата и се загледах през прозореца в очакване да изгрее слънцето. Имаше нещо успокояващо точно в това време от деня. Всичко беше потънало в тъмнина, притихнало. Редиците от къщи с тъмни прозорци ме караха да мисля за всички онези сънища там, навън, изпълващи последните часове на нощното небе. Различни хора в различните им къщи, където нищо от това не им се случваше. Не знам защо, но но някакъв начин това ме караше да се чувствам подобре, сякаш ако всичко беше достатъчно незначително, че да нарани само мен, тогава едва ли можеше да е толкова лошо.
Понякога главата ми беше изпълнена с толкова чернилка, че всичко беше като в мъгла. Това ми пречеше да виждам хубавите неща, да ги почувствам.
Всичко болеше отвътре навън. Но само мен и само сега. А може би някой ден на мое място щеше да бъде друг. Някой, когото не познавам или за когото не ме е грижа; някой друг, който щеше да гледа навън през своя си прозорец в очакване на изгрева, докато аз изпълвах небето със сънища.
Трябваше да поспя. Ако не го направех, утре главата ми щеше да пулсира, а очите ми да плуват в светлина и цветове. Непременно да поспя.
Ще легна, ще затворя очи и ще си мисля за хубави неща. Как Грейси се прави, че свири на китара, докато аз репетирам. Как Роуз се смее толкова силно, че мога да почувствам как цялото ѝ тяло вибрира, докато се навежда към мен. Начинът, по който Лио стои като гладиатор, когато свири на китара. Как Наоми повдига вежди и казва нещо глупаво, все едно е адски сериозно, и ни кара всичките да се смеем до сълзи. Искам да си я спомням точно така, а не с наранена глава.
Няколко часа по-късно се събудих, отчаяно поемайки си въздух, и този път си спомнях. Тъмна, гъста, ледена вода изпълваше носа и устата ми, нахлуваше в дробовете ми и нещо, нещо студено и жестоко ме дърпаше надолу, дълбоко под водата, докато не разбрах, че няма да видя повърхността отново.
6
Нямаше смисъл да се опитвам да заспя отново, така че продължих да будувам и да се губя в екрана на моя кроумбук, докато не се наложи вече да ставам.
На профила ни в Тъмблър имахме 874 преглеждания този месец, това е жестоко, мамка му. Сигурно около 400 от тях бяха от Роуз, която проверява коментарите под клипа ѝ, но пак си е екстра. За четири шестнайсетгодишни хлапета това си е доста добро постижение. Последователите в Туитър бяха 1385, но моята цел беше синя чавка, наистина исках синя чавка. Това щеше да означава, че сме си като истинска група.
Последният видеоклип на групата, който пуснахме в канала ни в Ютюб, заснехме в парка и беше страхотно. Беше за парчето ни „Заобиколно“. Написахме го аз и Най. Текстът е за две хлапета, които се харесват, но никога не успяват да се сближат. Така че да, в парка. Донесох колонка за телефона си и пяхме и свирихме на плейбек. Изглеждахме като абсолютни идиоти, имаше много деца, които гледаха, и поне половината от тях си мислеха, че сме пълни лигльовци. Но знаех, че накрая ще се получи добре. На Лио му беше най-трудно. Той мразеше всички тези дивотии, единственото му желание беше да свири, но Роуз го убеди с помощта на малко алкохол и малко трева, докато образът на корав пич престана да го притеснява и той се възправи с китарата си на върха на пързалката, потънал изцяло в музиката. Роуз се беше излегнала на люлката, като се докарваше в осемдесетарския стил на Мадона — ама толкова секси, че чак нереална. А Наоми обикаляше бавно наоколо и не спря да се усмихва. Записах по-голямата част на телефона на Най с калъфа му на „Легенда за Зелда: Три Форс“ и заснех цялото парче от гледна точка на всеки член на групата, за да ги монтирам после заедно, докато не дойде моят ред с барабаните на пейката. Тогава Роуз пое заснемането. Бях със слънчеви очила и кожени ръкавици без пръсти. Клипът беше гледан 924 пъти. Чувствах се добре. На Фейсбук страницата ни имаше 2300 лайка, 760 последователи в Инстаграм. А тези дни ще ни кача и в Спотифай.
Защото, разбирате ли, харесваше ми идеята за мен в този свят, същия, който виждате в социалните медии. Това мое аз приличаше на човек, който знае какво прави, какво иска, къде отива. Това мое аз беше на точното си място. Винаги изглеждаше добре, винаги изглеждаше спокойно, а когато бях с палките в ръце, всяка частица от мен функционираше както трябва, всеки мускул, всеки рефлекс, всеки удар на сърцето, всяка мозъчна клетка. Отражението на това мое аз, което живееше от другата страна на блестящия екран, беше истинският получател на харесванията, сърчицата и съобщенията. Усмивки мимоходом от момичета, които си мислеха, че може би, макар и никога преди да не им е хрумнало, всъщност биха могли да ме харесват в този вид, защото, въпреки че не можех да се похваля с висок ръст, а и ребрата ми се броиха на пръсти, човече, мога да свиря на барабани. Да, тона хлапе е доста секси.