Но ми отне много време да мисля за себе си по този начин. Реалният живот, нефилтрираното мое аз.
Другото аз, от кръв, кости, нерви и синапси, е азът, с който така и не свикнах. Когато се криех в гънките тлъстина като малко дете, чувствах тялото си като неизбежен затвор, защото в това аз биеше сърцето ми, дебел кървав затвор, който мразех толкова, колкото и се нуждаех от него.
И тогава се случи нещо, което ме накара да спра да ям.
Един ден се видях в огледалата на училищните съблекални. Като под някакъв странен ъгъл, при който човек не може да разпознае себе си, и аз видях пред себе си едно напълно непознато хлапе. Хлапе, което мразех, отвращаваше ме и предизвикваше съжаление.
През следващата година и нещо работих много усилено да се причисля към лоното на невидимите, да сведа това хлапе почти до нула, без да мога да върна назад вече изяденото, но и едва прибавях нещо към него. Тъпченето беше за бебето, за малкото дете, което не можеше да се контролира. Неяденето беше за новото аз, това, което имаше пълен контрол върху себе си. Знаех, че ще забележат това — така и стана. Но само колкото да ми казват, че изглеждам далеч подобре. Дори когато хълбоците ми изглеждаха така, сякаш ще пробият кожата ми, дори когато ми беше студено в горещ летен ден. Надух се като балон заради тях, превърнах се в скелет пак заради тях, но така и нищо не се промени. Освен мен.
Групата — Лио, Най и Роуз, бяха тези, които ме спасиха, защото видяха в мен не човека, който бях, а какъвто можех да бъда. И когато те видяха тази моя версия, видях я и аз. Разбрах, че ако не живея живота си заради себе си, то много скоро щях да се озова на място, от което няма да мога да се върна. Не исках да бъда следващият член на моето семейство, който да прецака нещата — не, това нямаше да бъда аз.
Така че постепенно през тази година, зад барабаните, докато свирех и се размотавах с хората, за които започвах да осъзнавам, че са мои приятели, не ми остана никакво време да се контролирам какво да ям. Беше ужасяващо, страхувах се, но същевременно изпитвах въодушевление, защото имах приятелите си и музиката, и танци, и смях, и излизане по цяла нощ, прескачане от клуб в клуб, от бар в бар и виене срещу луната.
Не звучи като фитнес режим, нали, но всъщност беше. Колкото повече свирех, толкова повече тялото ми добиваше форма и сила. Престанах да мисля за ядене, така че ядях, когато исках, и изглежда, беше точно толкова, колкото ми трябваше. И колкото повече си позволявах да бъда себе си вътре в мен, толкова повече това си проличаваше отвън.
Беше си прилив на сила — не по отношение на здравето, а на щастието. Осъзнах, че колкото и да ми се иска, нямах нужда майка ми и баща ми да се грижат за мен. Можех да се грижа за себе си. Грижех се за себе си и за Греиси. При това много подобре, отколкото те някога са се справяли.
Боже, това си беше абсолютна мания сама по себе си, чак отегчителна.
Преди имах проблеми с килограмите ту нагоре, ту надолу. Сега бях яко биче. Стига толкова, Рижи, много по-важни неща се случват точно сега.
Просто искам да видя Най отново.
Лио ме чакаше на ъгъла.
Беше с някои от своите приятели отпреди групата. Все още излизаше с тях от време на време, което беше страхотно, защото те нямаха нищо против мен и аз нямах нищо против тях.
Само когато наоколо имаше момичета, се превръщах в полуидиот. Как вървя? Какво да кажа, че да не излезе низ от глупости? Забавен човек ли съм? Или задръстен? Всички тези мисли се въртяха с ужасна скорост, като се надпреварваха из главата ми. Дори трябваше да си напомням как функционира ходенето, когато наоколо има момичета, които харесвам.
Трябваше да си казвам: ето, това са твоите крака, тъпо същество такова, слагаш единия пред другия.
И тогава си помислих, мамка му, помня времето, когато Лио и тези момчета ме плашеха, особено когато братът на Лио — Арън, още беше в училище. Тогава се чудех дали той и приятелите му имат оръжия в раниците си и как нахакано дъвчат дъвка, все едно тъкмо са участвали в сбиване и вероятно вече са убили някакви хорица и са ги изхвърлили в реката. Никак не помагаше и това, че малко преди деветнайсетия си рожден ден Арън влезе на топло, защото намушкал някакъв мъж в магазин и доста зле го ранил.