Но Лио не беше Арън. Сега отивах на училище с тях и знаете ли какво? Те бяха почти като мен. Само по-високи. Ама то всички са по-високи от мен, мамка му.
— Бро — каза Лио, когато се приближих.
— Бро! — кимнах аз и всички си кимнахме един на друг, когато тръгнах с тях, нек’во ниско и кльощаво, сякаш — харесваше ми да си го представям — съм Дейвид Бауи с куп яки биячи около него.
Слънцето топлеше врата ми, дори пушекът от колите във въздуха миришеше някак хубаво днес, постоянният звук на трафика, изсвирването на спирачките, форсирането на двигателите, псувните на велосипедистите, високият звук на радио — любимият ми градски шум.
— Трима топкитаристи? — попита ме Лио.
— Е, Хендрикс, естествено, после Мей, после Слаш.
— По дяволите! — Лио поклати глава към мен. — За Хендрикс ясно. Но шибаният Мей? Шибаният Слаш?
— Да, шибаните Мей и Слаш. Шибаният Брайън Мей е най-добрият китарист, съществувал някога.
— Повредила ти се е главата, бро. Още малко и ще кажеш, че шибаният Фил Колинс е най-добрият барабанист…
— А ти… Къде беше снощи? — попитах го.
— У вас, дебил.
— Не, имам предвид след това, онлайн. С Роуз си чатихме малко.
— О! Бях зает да говоря с майка ми.
— По дяволите.
— Да — Лио замълча за миг. Той беше от хората, чиито мисли веднага се изписват на лицето им, и в момента можех със сигурност да заявя, че неговите хич не бяха хубави. — Точно когато си мислиш, че нещата няма накъде повече да се прецакат…
— Какво?
— Арън излиза — не каза нищо повече, не беше и нужно.
— По дяволите!
Продължихме да вървим мълчаливо, като оставяхме градската глъч да запълва тишината между нас. Преди Арън да влезе в затвора, Лио доста движеше с него, подражаваше му, следваше го навсякъде, а той го отведе на някои доста кофти места. Защото на Арън наистина не му пукаше какви ги върши, и точно това го правеше толкова страшен. Предполагам, че някога, преди доста време, ще да е бил обикновено момче, но след това се забърка с някакви по-големи хлапета в онзи комплекс, зарибиха го да пуши скънк и общо взето, това му отнесе главата. Някои хора пушат от този силен канабис, без въобще да им се отрази толкова, обаче на някои като Арън им обърква мозъка. Те затъват толкова дълбоко, че никога вече не могат да видят света такъв, какъвто е бил преди. Те са повредени. Така че той затъна и за известно време повлече със себе си и Лио.
Тази версия на Лио, първата версия, с която свирих преди година, беше гневна и мрачна. Беше страшен, поне така си мислех. Винаги на ръба на опасните неща: бандите, с които Арън движеше, наркотиците, с които търгуваше, услугите, които правеше на тоз-оня за малко кинти. Нещата, които Лио знаеше, можеха да те засмучат толкова бързо и толкова дълбоко, че нямаше да усетиш кога си започнал да се давиш, преди да стане твърде късно. Отстраняването на Арън от живота му беше най-доброто нещо, което можеше да се случи на Лио. За първи път в живота си той трябваше да разбере кой е, без големият му брат да му казва. Ако Арън беше наоколо, нямаше въобще да позволи на Лио да остане в „Огледалце, огледалце“ и да се прави, че свири на китара на пързалката. Никакъв шанс.
Излизането на Арън означаваше, че той отново ще диктува условията. Или най-малкото щеше да опита.
— Така… а майка ти какво каза? — най-добрият отговор, който ми хрумна, и естествено беше отврат.
— Каза, че не го иска в апартамента, но ѝ е син. Каза да не движа с него, да не позволявам училищната ми дейност да пострада както преди. Да не му давам да ме забърква в проблеми. Сякаш той е всичкото зло на света, а аз съм шибано златно момче.
— А ти окей ли си с новината? — внимавах да не го гледам.
— Д-да… той ми е брат, разбира се, че съм — каза Лио, но за секунда отговорът му се забави, което ме накара да се зачудя.
— Хей! — Роуз се появи зад нас с пълна скорост, със слънчеви очила и с разрошена коса.
— Махмурлук от уискито на баща ти? — попитах я аз.
— Какво да направя, като имам зрели вкусове — ухили се тя. — Имах нужда от това. Още не мога да повярвам. Когато Най изчезна, можех да си представям, че тя е добре. Ама сега… мамка му.
— Цяла нощ размишлявах за Най — каза Лио. — Не виждам смисъл да си причинява това, нали? Помните ли в края на последния срок? Тя се промени, престана да носи онези аниме грим и дрехи, и всякакви такива глупости. Изглеждаше… слънчева. Ден преди да изчезне, изглеждаше слънчево, нали? Не си го измислям, нали?