— Не, прав си — съгласих се аз. В края на миналата година тя беше в страхотна форма, през цялото време пишеше наистина добри песни — повече, отколкото можахме да запишем. Нямаше нищо, ама нищо, което да я накара да поиска да… сещате се.
— Значи — каза Роуз, — изводът е, че нещо кофти се е случило, нещо наистина адски кофти се е случило с нея, докато я нямаше. Това е единственото, в което има някакъв смисъл, нали? Нещо толкова гадно, че тя да не може да живее с това.
Не си дадохме сметка, че всички сме спрели, опитвайки се да си представим какво би могло да е такова нещо.
— Здрасти! — гласът прозвуча точно като на Наоми, чак се стреснахме.
Беше Ашира. Приятелите на Лио продължиха напред.
Спогледахме се: дали е чула разговора ни?
— Хей, Аш! — Усмивката на Роуз беше неубедителна. Стисна устни; не беше много сигурна какво да каже.
— Вижте, малко е неудобно, но Джаки си помисли, че няма да имате нищо против да се отбиете вкъщи, след като посетите Най тази вечер. На вечеря? Тя наистина няма кой знае какво да направи в болницата, а има нужда от нещо, което да ѝ отвлече вниманието от всичко това.
По някакъв начин Аш беше намерила сили за бегла следа от усмивка, колкото да сложи край на изречението. Виждаше се, че не ѝ е лесно.
— Мисля, че е глупава идея, но Джаки си е такава, смята, че всичко може да се реши с едно прилично ядене. Мисля също, че ще я накарате да се почувства подобре. Сещате се, все едно всичко отново ще бъде наред.
— Разбира се — казах малко неуверено, като погледнах първо към Лио и после към Роуз, и двамата кимнаха.
— Знам, че ще бъде странно… и мамки му, ужасно — въздъхна тя, наведе брадичка, а тъмните ѝ очи изглеждаха тъжни. — Джаки каза, че къщата е твърде тиха. А аз нямам много приятели. Или въобще приятели. Всички се чудят какво да ми кажат.
— По дяволите, съжалявам, Аш. — Роуз се опита да я докосне, но бързо отпусна ръка, преди да стигне до нея. Аш поначало създаваше впечатление, че не иска да я пипат.
— Вината не е твоя — Ашира сви рамене, вдигна поглед, за да срещне моя, и за миг си помислих, че може би има още нещо, което иска да каже, но само на мен. — Както и да е, никога не съм си падала особено по хората.
— Ама че сме кретени. — Лио поклати глава. — Трябваше да бъдем до теб. Не знам, всички се побъркахме малко.
— Е, концертът, който организирате, искам да кажа, е хубава идея. Нещо, върху което да се съсредоточим. — Аш се насили да се усмихне. — А аз си имам своите начини да се справя с всичко това. Както и да е, Джаки ще се радва да ви види и да ви нахрани до насита. Ако сте в състояние да го понесете.
— Разбира се — казах аз. — Липсват ми манджите на Джаки.
— Ами ти? — Най-накрая Роуз пресече невидимата линия около Аш и хвана ръката ѝ.
Тя винаги прекрачваше бариерите по този начин, никога не се боеше какво може да я очаква насреща.
— Добре съм. — Аш внимателно освободи ръката си. — Татко беше там, при нея, през цялата нощ, върна се тази сутрин, стабилна е, така че… Сигурно ще се засечем в болницата.
Тримата наблюдавахме как Аш се отдалечава, отново свела глава, косата ѝ се понесе след нея с бързината на желанието ѝ да се озове на място, където никой няма да види сълзите ѝ.
— Изобщо не ми хрумна да се отбия у тях — каза Роуз, когато прозвуча училищният звънец и осъзнахме, че само ние стоим още навън. — Или да видя как се чувства Аш.
— Никой от нас не се сети. — Лио обгърна раменете ѝ, а тя се обърна към него и опря за миг челото си на гърдите му.
Той леко я целуна по върха на главата и я пусна да тръгне, сякаш нищо не е станало, и в известен смисъл не беше, освен че за да целуна аз върха на главата на Роуз, ще трябва да порасна с цели две педи, а като видях как тя се накланя към него, нещо вътре в мен се скъса.
— Здравейте, банда! Искам да ви кажа нещо.
Господин Смит прекоси бетонния двор и се приближи към нас.
— Ще ходите ли по-късно в болницата?
— Да — отвърна Роуз. — Разбира се, господине, а вие?
— Не, не мисля така. Но ме дръжте в течение, окей? Роуз?
— Разбира се — усмихна се Роуз.
— Всъщност забравих да ви кажа, преди всичко това да се случи, от местното радио ще дойдат да запишат репетицията ви като промоция на концерта. И сега трябва да поговоря с родителите на Наоми — може би да го поотложим?
— Не — Роуз докосна с ръка неговата, сякаш го успокояваше. — Не. Точно говорихме с Аш и тя каза, че са съгласни. Няма да отлагаме.
— Значи ще направите прослушване? — попита той.
— Предполагам — казах. Лио кимна.
— Добре, добре, влизайте в час. Оправдайте се с мен, ако сте закъснели, окей?