— Да, музика, добра идея. — Роуз се зае с телефона си, отваряйки приложението, което всички използвахме, за да пускаме любимите си песни. — Ще потърся плейлистите ѝ… Тя слагаше на всичките такива идиотски имена, можеш ли да си спомниш някое?
— No Apologies на „Съм 41“ — казах. — Нонстоп въртеше това тяхно парче преди лятото. Плейлистът ѝ се казваше „ЕБ се ВГЗ“.
Роуз започна да търси и зачаках да започне музиката, но вместо това тя просто се намръщи, вперила поглед в телефона.
— Това е странно…
— Какво?
— Отворете си приложенията и потърсете тоя плейлист. Потребителското ѝ име е НайСей01.
Направих, както каза тя, и го видях. Имаше два плейлиста със същото име. Единият беше на Най, създаден през юли миналата година. Но имаше и друг, от август, със същото име, същите парчета в плейлиста, но с различно потребителско име. Подадох го на Лио, който сви рамене и ми го върна.
— Кой, по дяволите, е DarkMoon? — попита Роуз. — Вижте. Ако потърсите потребителското име на Най, ще видите, че шибаният DarkMoon е копирал всичките ѝ плейлисти. Абсолютно всичките. Какво означава това?
Забихме погледи в телефона, сякаш по някакъв начин можехме да разберем какво става, просто като се поровим.
— Нищо, какво да означава. — Лио поклати глава. — Сигурно е някой откачалник от училище, който го е направил, след като тя изчезна. Вероятно е искал да се направи на интересен или нещо такова. Хората са гадни, не забравяйте.
— Ако разбера кой е, кълна се в Бога… — изръмжа Роуз към телефона си.
— Просто пусни музиката, айде — каза Лио.
Скоро малката, тиха стая се изпълни с яростни китари и беше толкова подобре от звука на апаратурата или от нашето мълчание.
Любопитно, преглеждах плейлистите на DarkMoon. Имаше повече парчета от онези, взети от Най. И тогава го видях. Имаше плейлисти, съставени само от наши песни — неща, до които достъп имаха само около единайсет души в целия свят и съответно можеха да направят плейлист с тях. Да, Лио беше прав, вероятно някой от училище, определено фен на групата. Шибан ненормалник.
Когато вдигнах поглед от телефона си, видях Роуз и Лио залепени за своите. Роуз стоеше с лице към прозореца, Лио седеше на един от столовете за посетители и беше протегнал дългите си крака под странни ъгли.
Пуснах телефона в джоба си и погледнах Най.
Свикнали сме приятелствата ни да са поне 50 % онлайн, толкова свикнали, че понякога си мислех как забравяме, че на другия край на аватара бие едно истинско сърце.
Виждах от наболите косъмчета на слепоочието ѝ, че част от дългата ѝ права черна коса е обръсната. Синините, които се подаваха от превръзката, започваха да пожълтяват и да се разнасят. Беше болезнено да гледам лицето ѝ и толкова трудно да виждам как момичето, с което всеки ден прекарвах толкова време, е така потрошено. Предполагах, че на нея ѝ е още по-трудно. Какво знае тя за стаята, в която се намира, какво сънува зад затворените си очи?
Като се съсредоточах върху едното око, можех да се опитам да си представя какво вероятно се е случило между последния път, когато я видях — преди осем седмици, тогава тя изтри целия си аниме грим, носеше жълта лятна рокля, краката ѝ бяха боси и кафяви — и сега. Опитвах се, опитвах, но не откривах нищо, което да свързва точките от онова момиче, смеещо се и танцуващо, изритало обувките си в парка, с това тук, с наранено и кърваво лице.
Някой беше положил ръцете ѝ до тялото и те лежаха отстрани на чаршафите. Нагоре и надолу по тях се виждаха синини, макар и не толкова страшни като тези по лицето ѝ и предполагам, в главата ѝ. Проследих с очи дясната ѝ ръка надолу до китката ѝ и се озовах близо до нея. Дали някой е забелязал, че тези белези изглеждат като пръстови отпечатъци, лилави, овални, стиснати и приличащи на нокти? Сякаш някой е сграбчил китката ѝ достатъчно силно, за да строши костите вътре.
Мисълта, че някой я е наранил така, ме вледени. Треперех.
Погледнах през прозореца и видях д-р Бяла престилка отвън да говори с медицинските сестри, лицето ѝ беше съсредоточено и сериозно. Тя не приличаше на човек, който би пропуснал нещо важно.
Имам предвид, че сигурно са огледали добре, нали? Не биха пропуснали нещо толкова очевидно и няма да искат да ги питам за това, нали? Като че мога да ги уча как да си вършат работата. Но от друга страна, Най е била измръзнала, когато са я открили, и оттогава е все така. Тя не би могла да им каже, че китката я боли. Протегнах ръка да хвана нейната, но се спрях.
Такава беше ситуацията с мен и Най, прекарвахме много време заедно.
Затова след като тя изчезна, от полицията ни попитаха дали могат да погледнат телефоните и лаптопите ни, да ровят в тях в търсене на някакви следи къде би могла да отиде. Казах им, че ако знаех нещо, естествено, щях да им кажа, но те заявиха, че е подобре сами да погледнат, затова им позволихме. Там нямаше нищо, което да им подскаже, че знаем къде е отишла Най, защото наистина не знаехме.