Изражението на Лио помръкна.
— Това е, което бих могъл да кажа — добави господин Смит. — Точно това щях да ви кажа, ако вие, хора, приличахте на някоя от останалите училищни банди, с които съм работил. Но вие не сте. Всъщност вас си ви бива, можете да свирите, да пишете и пеете и дори бихте могли да постигнете нещо с това. Ако се държите един за друг. Ако продължите да свирите въпреки това… спречкване. И най-малкото, мислех си, че всички вие ще искате да направите това заради Наоми. Или наистина сте готови да разочаровате семейството ѝ, майка ѝ и баща ѝ, които с такова нетърпение очакваха концерта, да видят колко много означава за хората дъщеря им и да имат съвсем малко късче надежда, че от нещо толкова ужасно може да излезе нещо хубаво.
Роуз потъна в стола и покри с ръце главата си.
Лио се обърна, загледан през прозореца.
Аз бях единствената, която не отвърна поглед от господин Смит.
— Искам да свиря на концерта — заявих. — Ще свиря.
— Лио?
— Да — кимна той. — Вътре съм.
— Роуз?
Роуз не помръдна известно време, а след това отметна косата от лицето си.
— Ще го направя — каза тя. — За Най, след това… не зная.
— Благодаря ви — отговори господин Смит. — Роуз, успокой нещата около Рижи, става ли? Кажи каквото трябва, за да прекратиш драмата. Това е последното нещо, от което училището се нуждае.
Роуз въздъхна и стисна устни.
— Сериозно? — Смит я погледна упорито. — Ти си над тези неща, Роуз. Поне мислех, че си. Ти не си злобна.
За момент изглеждаше, сякаш тя ще му възрази, но после се спря и сви рамене.
— Добре — каза тя. — Но само заради Най, заради концерта.
— Така, подобре се захващайте с репетицията тогава — отвърна господин Смит, отвори вратата към коридора и разбута малката тълпа, която се беше събрала да се взира през прозореца.
— Шоуто свърши — изсъска им Роуз. — Всички чупката.
— И аз ли? — гласът на Лекридж се чу някъде сред тълпата лица.
— Разбира се, че не, по дяволите… идвай тук, идиот.
Взех си палките и седнах зад барабаните.
Лио вдигна нотния лист.
— Мисля, че трябва да се захванем с Left Overs — това е парчето, което Лекридж е репетирал най-малко.
— Добре, да започнем с него — Роуз нагласи стойката с микрофона си.
— Роуз — казах. — Благодаря, че не си тръгна.
— Майната ти — отвърна тя, без да ме поглежда. — Това не променя нищо.
„Върви на майната“ си плейлистът на Рижи
Psychosocial / Слипнот
Please Don’t Go / Вайълент Фемс
Ride a White Swan / Т-Рекс
Girls Like Girls / Хейли Кийоко
Make Me Wanna Die / Прити Реклес
Death of a Batchelor / Паник ет дъ Диско
Smells Like Teen Spirit / Нирвана
Heathens / Туенти Уан Пайлътс
27
Веднага след края на репетицията излязох от училище и се отправих към болницата. Още два часа от цялата тази гадория беше последното нещо, от което се нуждаех.
Аш седеше пред стаята на Наоми, със слушалки на главата и отворен лаптоп.
В стаята на Наоми видях Джаки и Макс да седят край леглото ѝ. Джаки държеше ръката на Най, а Макс държеше нейната, двамата седяха мълчаливо, наблюдавайки издигането и спускането на гръдния кош на дъщеря им.
Седнах до Аш, потупах я по рамото и тя смъкна слушалките си, докато ме гледаше, обикновено правата ѝ коса сега беше в лек безпорядък и заплетена.
— Някакви новини? — попитах я аз.
— След уикенда ще започнат да ѝ спират лекарствата — заяви Аш. — Казват, че отокът — е спаднал, няма кръвоизлив, всички други наранявания са зараснали, така че сега просто трябва да видят какво ще стане, когато се събуди. Дали е в състояние да диша самостоятелно… дали все още може да говори, разбираш ли. Такива неща.
— По дяволите. Това звучи сериозно.
Продължаваше да изглежда невероятно, че това е истина, дори след последните няколко дни, дори след, като седях край леглото ѝ. Трудно ми беше да приема мисълта, че тя може да се събуди с увреден мозък или да не се събуди изобщо.
— В известен смисъл… — Аш отмести поглед от лаптопа. — В известен смисъл ще е подобре, ако остане така завинаги, поне ще изглежда, че все още има някаква надежда.
— Мрачно — казах аз.
— Чувствам се мрачно — Аш въздъхна и аз от солидарност направих същото.