Но тогава си спомних какво се случи последния път, когато целунах момиче, Аш осъзна какво е казала, и усмивката ѝ замръзна в гримаса. Беше неловко, откъдето и да го погледнеш.
— Искам да кажа, може би не. — Аш гледаше упорито екрана си и аз се изправих. — Може би все още има много комбинации за преодоляване, но… това е начало. Ти не си толкова глупава, колкото селфитата, които си правиш на телефона и никога не публикуваш в интернет.
— Страхотно — заявих, радвах се, че отново се връщаме към нормалното.
— Рижи! — Джаки и Макс излязоха от стаята на Най. — Аш каза ли ти, че ще се опитат да я събудят? В понеделник! В деня на концерта. Няма ли да е прекрасно, ако се събуди и можем да ѝ кажем за него?
— Наистина ще е — казах аз. — Имате ли нещо против да отида и да поседя с нея?
— Не, разбира се. — Макс се усмихна. — Ти си ѝ добра приятелка, Рижи. Най-добрата.
Отидох, седнах до Най и ѝ говорих дълго за добрите стари времена. Времената, когато всичко изглеждаше правилно.
Нощта, преди Наоми да избяга…
Всичко, което искахме, беше да танцуваме.
Беше краят на учебната година, беше горещо и бяхме свободни. Нямаше какво да правим, къде да отидем, къде да бъдем, никой не ни очакваше и това чувство беше толкова хубаво, че ни се искаше да излезем, да се размажем и да танцуваме.
Дори и Най, която наистина не си падаше по излизанията, не обичаше тълпите и зяпащите я хора, беше съгласна да излезе. Носеше жълта лятна рокля и сандали с каишки, а Роуз сложи няколко маргаритки в косата ѝ. Тръгнахме, взехме по няколко хапчета всеки, докато вървяхме покрай реката, Парламента, през площад „Трафалгар“ и се насочихме към „Сохо“. Можеше да вземем автобуса, щяхме да съкратим пътя наполовина, но защо да се тъпчем в горещината с куп непознати, когато можехме да сме свободни, да се радваме на бриза, идващ от реката, на синьото небе над нас и на миризмата на градско лято с размекнатия асфалт и изгорелите газове. Вървяхме и разговаряхме, и се смеехме, и с всяка крачка светът около нас ставаше малко по-ярък и по-блестящ, покрит със злато. Усещането за радост в гърдите ми нарастваше и се разстилаше, докато стигна пръстите на ръцете и краката ми, пъстроцветен балон от щастие.
Не ме питайте как се измъкнахме от това, което направихме, и къде отидохме, защото не зная, но го направихме. Обикаляхме из барове и кръчми, купувахме питие след питие, Роуз се фукаше с кредитната карта на баща си и плащаше сметките.
Без страх и без възраст, ние се редувахме да играем опасни игри с персонала на бара, да се сдобиваме с водка и бутилки бира за тримата и „Ред Бул“ за мен. Аз не пих, но се чувствах пияна, смеех се по-силно и прегърнала с ръце приятелите ми, им се обяснявах колко ги обичам. Онази нощ това се каза много пъти, с всяко второ изречение от устните ни се отронваха декларации в любов.
На улица „Уордур“ няколко стъпала на едно мазе водеха до бар под земята. Преди беше незаконна пиянска бърлога, но днес „Сохо“ е предимно туристически, така че на практика едва ли е останало някакво наистина мръсно място. Още един тур хапчета и се насочихме натам, като последвахме звука на граймрап, който гърмеше оттам. Барът беше пълен, рамо до рамо, с всякакви хора, които можеш да си представиш, черни, кафяви и бели, гей и хетеро, и никой не се интересуваше от никого, само ние се интересувахме от музиката и се оставяхме ритъмът да ни погълне, да ни отведе към тежкия бас. Триене на кожа в кожа, бедра, задници, моето тяло, неговото тяло, нейното, цяло едно страхотно, потно, щастливо множество. Стана тъмно, докато танцувахме, и първа Роуз се отегчи, замъкна ни обратно на улицата и ни накара да се прибираме. Мисля, че щях да остана там до изгрев, ако можех, хареса ми да се изгубя сред всички тези тела.
Движехме се на зигзаг сред тълпите на път към площад „Сохо“, където скитниците воняха на бира и урина, мъже целуваха мъже по пейките и ние се проснахме на тревата, Лео измъкна някакъв джойнт от задния си джоб, малко смачкан, но все пак добър. Не зная дали това наистина се е случило, или просто така си го спомням, но когато легнах на тревата, чувствах как луната е толкова близо, на една ръка разстояние, че ако поискам, мога да се изтласкам от земната повърхност и да се приземя там без почти никакво усилие.
— Толкова е странно, че краят на учебната година настъпва през юли — каза Най. — Не се усеща като край, а като начало.
— Добре, защото не искам всичко това да свършва — отвърна Роуз. — Ние сме най-добрите на този свят.
— Аз също не искам да свършва — добавих аз. — Ние, четиримата, завинаги.