— Да — съгласи се Лио. — Ще пишат за този етап от живота ни в NME[1] за времето тъкмо преди да станем известни. Никога няма да свърши, никога. Не и с нас.
Фактът, че Наоми не каза нищо, фактът, че тя просто лежеше на тревата в жълтата си рокля, загледана в луната и с широка усмивка, на пръв поглед изобщо не означаваше нищо. Това беше просто Най, която си беше Най.
Но на следващия ден тя изчезна и всичко започна да се разпада.
И едва сега, когато гледах назад, осъзнах, че точно тогава тя се е сбогувала с нас.
28
Почти си бях вкъщи, главата ми беше пълна с музика и спомени, преди да се усетя, че не съм отишла да взема Грейси. Часовете ѝ бяха свършили преди повече от четирийсет минути. По дяволите!! Извадих телефона от джоба си, обърнах се и се затичах.
Звъннах на мама, но никой не отговори, затова опитвах и тичах, докато потърсих училището в Гугъл и се обадих на номера, даден там. Препрати ме на гласова поща.
— Ало? — виках и тичах, и се задъхвах на телефонния секретар. — Здравейте, трябваше да взема Грейси Сондърс, но закъснявам, така че…
Телефонът ми издаде звук, че имам обаждане, и спрях.
— Къде си? — попита мама веднага щом отговорих.
— Имах кофти ден в училище — отвърнах и толкова много ми се искаше да ѝ се примоля да ме прегърне. — Отидох да видя Наоми след това и… Съжалявам, забравих.
— Обадиха се от училището — продължи мама и гласът ѝ беше като лед. — Грейси направо си е изплакала очите. За щастие, госпожа Питърсън от горната страна на улицата я доведе, но оттогава не е спряла да плаче. Подобре се прибирай още сега и се опитай да ѝ обясниш защо си я забранила.
И ми затвори телефона.
По дяволите!
Мама отвори вратата, когато се появих на пътеката.
— Мислех, че поне за Грейси те е грижа — каза тя.
— Грижа ме е, аз съм единственият човек, когото го е грижа — отвърнах. — Просто имах наистина, ама наистина отвратителен ден. Къде е тя?
— Наистина отвратителен ден не е достатъчна причина да оставиш седемгодишната си сестра да стои сама на детската площадка.
— За разлика от водката. — Отдръпнах се и тя ме сграбчи за ръката доста силно, че да ме заболи.
— Вече ми идва до гуша от теб, Ейми. Забравяш, че ти си дете, а аз съм възрастна.
— Която е била твърде махмурлия, за да вземе детето си? — казах аз, като се освободих от нея и изтичах горе.
— Върни се тук! — извика мама след мен.
Грейси лежеше на пода с куклите си, размахваше крака, обути в бели чорапи, във въздуха.
— Съжалявам, хлапе — казах аз.
Тя се обърна да ме погледне и се усмихна.
— Плаках — заяви тя. — Сълзи, сополи и всичко. Получих бисквитка.
— Аз съм ужасна кака. — Седнах на пода до нея.
— Не си, моята учителка ме докара вкъщи с колата си, никой друг не са го водили. Какво е кака?
— По-голяма сестра.
— О, добре тогава, ти си кака! — Грейси ме прегърна силно.
— Значи не ме мразиш като всички останали? — попитах я аз и в гласа ми се появиха сълзи.
Уморих се да съм силна и точно в момента всичко ми идваше твърде много, за да не заплача.
— Не — отговори Грейси. — Кой те мрази?
— Не ти — казах аз, — а това е единственото, което има значение.
Чух звънеца на входната врата долу, когато Грейси се гушна в ръцете ми.
— Искаш ли да си играем на чаено парти?
— Не — отговорих.
— Много лошо, защото си ми длъжница — каза весело тя. — Аз ще съм кралицата, а ти — принцесата.
Дори не бях започнала да пия чашата си с въображаем чай, когато мама започна да крещи отдолу, всяка дума все по-силна от предишната, докато накрая влезе с гръм и трясък в стаята на Грейси.
— Как можа? КАК МОЖА?
Тя просто стоеше на прага и тикаше лист хартия към мен.
— Как можа? — повтори тя. — Знам, че нямаш срам, но наистина ли не се интересуваш от никого в това семейство?
— За какво говориш? — Погледнах листа, изглеждаше ми познат, но не се сещах откъде.
— Боже мой, Ейми, едно е да изглеждаш така… — Тя направи пренебрежителен жест към мен. — Но да насилваш приятелите си? Отвратителна си.
Внимателно свалих тиарата от главата си и станах.
— Връщам се след малко, ваше величество — казах аз и направих реверанс към Грейси, която ни гледаше с големи кръгли очи, готови да изскочат. Дръпнах вратата след себе си.
— Какво е това? — попитах аз, стараейки се да не повишавам глас.
— Достатъчно лошо е, че ти… не можеш да си нормална — измърмори към мен. — Но това? Баща ѝ е адвокат, нали знаеш?
Тя смачка на топка хартията в стиснатия си юмрук и я хвърли към мен. Приземи се в краката ми. Бавно я вдигнах.
Дъщеря ти се опита да изнасили Роуз Картър.
— Друсаш ли се? — попита тя.