— Мамо, не стана така — казах, опитвайки се гласът ми да остане спокоен, въпреки че усещах как всеки мой мускул трепери. — Това е лъжа.
— Значи не си направила това на Роуз? — Тя ме сграбчи за китката, болеше ме, когато ме вкара в стаята си, миризмата на застоял въздух и непрани дрехи ме удари право в гърлото. Внимавах лицето ми да е спокойно, безизразно.
— Не, разбира се, че не съм. Аз съм ти дъщеря, не ме ли познаваш изобщо?
— Това трябва да спре, Ейми. Тази глупост, тази фаза. Ти не си момче. Не си… лесбийка или каквото и да си мислиш, че си. Ти търсиш внимание, отчаяно. Това е жалко!
Тя изплю думата, сякаш имаше вкус на отрова, дори само произнасянето ѝ от нея ме нарани много по-дълбоко, отколкото си мислех, че е възможно. Издърпах ръката си от хватката ѝ, отидох до прозореца, отворих го и поех с пълни гърди вечерния въздух.
— Не ме наричай Ейми. Аз не съм тя. Целунах Роуз — заявих аз, без да я погледна. — Но тя не ме искаше, така че нищо не се случи и си тръгнах. Опитах се да я целуна, защото си падам по нея. И да, боли ме от това и съм разстроена, и се чувствам изгубена, защото тя не ме иска. А боли и съм разстроена, и се чувствам изгубена, защото по някаква причина тя иска да ме накаже, че изпитвам нещо към нея. И аз съм наранена, и разстроена, и изгубена, защото, ако момче се беше отнесло към мен по този начин, момче, което съм се опитала да целуна, можех да поговоря с теб за това и ти щеше да си мила с мен. Но вместо това ти мислиш, че съм отблъскваща, просто защото съм себе си. И това е всичко, което искам да правя, майко, да се чувствам комфортно в собствената си кожа, да обичам хората, които си струва да обичам. Не искам да наранявам или отвращавам никого. Просто искам да бъда себе си.
— Не. — Мама поклати глава. — Това не си ти. Това е порочно, ти си порочна. Извратена! Какво не е наред с теб?
— Какво не е наред с теб? — повече не можех да сдържам гнева и тъгата вътре в себе си, и думите избухнаха в мен. — Кой може наистина да мрази детето си толкова много само защото съществува?
— Ти не си мое дете — заяви мама горчиво. — Вече не. Не те признавам.
— Спрете! — Грейси отвори вратата, лицето ѝ беше смръщено. — Спри да ѝ говориш така.
За момент не бях сигурна на кого говори тя, но тя притича до мен и обгърна с ръце кръста ми.
— Иди долу, миличка. — Мама се опитваше да се усмихва на Грейси, но се получаваше нещо като озъбен череп. — Иди да погледаш телевизия.
— Не — каза тя. — Не, няма да оставя Рижи. Защо я мразиш? Аз я обичам. А теб те мразя!
— Махни си ръцете си от нея! — изкрещя мама, издърпа Грейси от мен и я събори на пода.
Грейси крещеше и плачеше, но когато тръгнах към нея, мама ми препречи пътя.
— Какво, по дяволите, правиш? — Лицето ми буквално дишаше в лицето ѝ, ярост извираше от всеки мой дъх. Аз съм кльощава и ниска, но на височина бях колкото нея и два пъти по-силна. — Какво не ти е наред? Нещата, които ми казваш, начинът, по който се отнасяш с Грейси? Кога, по дяволите, изобщо спря да даваш пет пари за някой друг, освен за себе си, и откъде ще дойде следващото пиене? Знаеш ли за какво си клюкарстват съседите? Не за мен, твоята дъщеря лесбийка. А за теб.
Ударът дойде отникъде и не беше шамар. Беше близка среща с кокалчетата на свития ѝ юмрук, а в лицето ми избухна болка. Чу се изпукване, когато главата ми се отметна назад и очертанията на стаята се замъглиха. Наложих на краката си да останат изправени на пода, коленете ми да не се подгънат, а свитите ми юмруци сякаш се слепнаха към краката ми, решени да не докосват мястото, където тя ме удари. Облизах кръвта от устните си.
— Рижи! — изпищя Грейси, а мама отстъпи назад, когато се наведох към сестра ми и я взех.
— Всичко е наред — казах. — Добре съм, ти как си?
Грейси скри пламналите си бузи в шията ми и аз я отнесох далеч от майка ми, като не откъсвах очи от пътя си, докато не я отведох в стаята ѝ и затворих вратата. После се обадих на тате.
— Рижи? — той вдигна веднага и аз бях толкова благодарна, че почти се разплаках.
— Тате, трябва да се върнеш вкъщи сега. Веднага.
— Проблемът е, скъпа, че имам още няколко…
— Тате, има проблем с мама, нещата са зле. Грейси се страхува от нея и… положението хич не е розово. Трябва да се върнеш сега. Ние сме твои деца и се нуждаем от теб — замълчах. — Грейси има нужда от теб.
— Окей.
Когато го каза, когато отказа да спори или да се опита да отлага, сълзите се появиха, бързи и горещи. Избърсах ги възможно най-бързо.
— След колко време ще дойдеш? — попитах аз.
— Зависи от трафика…
— Побързай — казах аз и затворих.
Седях с Грейси зад затворената врата и си наливах въображаем чай, сервирах си въображаема торта и се възхищавах на диадемата ѝ и на блестящите пластмасови обувки, докато не чух колата да спира отвън, а входната врата да се отваря и затваря. Чух гласа на мама и после на тате, накрая той отвори вратата на Грейси и тя се втурна да го прегърне.