Боже. Изпълзях изпод пързалката и се насилих да се изправя, държейки се за грубия ръждясал метал и поемайки жадно студения въздух. Тогава видях, че вече не съм сама. Имаше някаква фигура на люлките, облечена в тъмни дрехи. Можеше и да не я забележа, ако не беше скърцането на ръждясалия синджир, докато се люлеете напред и назад. Вдигната качулка върху бейзболна шапка, пришити рамене. Трябваше да усетя бодване от страх, чувство за опасност, докато гледах това хлапе. Защото никое хлапе никога не е тук по това време на нощта, та да се забавлява на люлката.
Но не се страхувах. Значи това причинява водката.
Отнема ти всяка емоция, останала в теб, и те прави безстрашен. Вонящ и в болки, но безстрашен. За една пробягваща секунда почти съжалих мама. Ако се нуждаеше от това, за да преживее деня, сигурно се чувства ужасена през цялото време.
Седнах до хлапето на другата люлка и се почувствах като идиот, защото другата люлка беше за бебета и можех да се побера само в края ѝ. Беше неудобно и неприятно, но не можех да си тръгна сега. Ако си тръгнех сега, щях да изглеждам като още по-голям идиот. Хлапето не се движеше, лицето му беше скрито, потънало в тъмнината на качулката, но не видях оръжие, само бледи, тънки, познати ожулени пръсти около веригата. И тогава осъзнах, че и преди съм виждала този пръстен с маргаритка. Беше на Наоми, носеше го точно преди да изчезне.
— Наоми? — прошепнах името ѝ.
Мъртва ли беше? Да не би това да беше нейният призрак? Погледнах отново към пързалката, в случай че тялото ми все още е там, но не беше, значи това съм аз и това е тя, точно нейните дълги пръсти.
— Най?
— Оф бе, шматко! — Ашира се обърна и ме погледна, лицето ѝ се сгърчи от отвращение. — Боже, какво е станало с теб? Нищо чудно, че ме помисли за тъпия призрак на сестра ми, тотално си се отрязала. И за твое сведение, не е мъртва. Засега.
— Какво правиш тук? — попитах я аз. — Не е безопасно място!
— Не е, нито пък за тебе. Дойдох да помисля — отговори Аш. — Не мога да мисля вкъщи, нито в болницата. Опитвам се да разгадая татуировката.
— Какво? — Изглежда, че изоставах от реалността с няколко секунди и нищо от това, което ми казваше, нямаше смисъл.
— Знам защо се чувстваш прецакана — каза Ашира, когато не отговорих. — Не го споменах в болницата, защото, ами, стори ми се, че се справяш с това. Но сега… Както и да е, тая простотия циркулира цял ден. Първо ти си я целунала, после си я сграбчила за гърдата, след това си пъхнала ръка в панталоните ѝ. И най-пикантното от всичко, последния пост, който видях, казваше, че си си направила фалшив пенис и си го извадила в леглото.
— О, боже! — Цялото ми тяло, изглежда, се сви, изтрезняло от ужас. — Направила съм си пенис, от какво? От ролки от тоалетна хартия и бутилка от препарат за миене? Господи, аз съм момиче, което харесва момичета, защо изобщо да искам някакво подобие на пенис?
Аш се засмя.
— Троловете никога не са ги разбирали тези неща.
— Мамка му, никога няма да мога да се върна в училище. Никога.
— Ще можеш.
Аш гледаше право напред, между високите блокове, където светлините на луксозните мезонети и крановете, които строяха още повече такива, блестяха високо в небето.
— Пробвай какво е сестра ти да е изчезнала и може би да е направила опит да се самоубие, и ще видиш какви невероятни гадости ще се говорят за това. Тогава ще разбереш, че можеш да се върнеш в училище. Да се опитваш да целунеш и да се натискаш с шибаната Роуз Картър нищо не е. Мамка му, така или иначе, всички са се натискали с нея.
— Не всички — казах аз. — По дяволите, сега наистина се чувствам като пълен чекиджия.
— Мислех, че не ги харесваш тия. — Тя се засмя, и аз с нея.
— Това е най-лошото нещо. — Аш ме погледна и видях болката, изписана на лицето ѝ. — Не мога да продължа, Рижи, не виждам изход. Не и докато не разбера какво се е случило.
— Виж, петък е, а тя може да се събуди в понеделник и да ни каже — отбелязах аз. — Може би щеше да е подобре и по-разумно просто да изчакаме. Защото тя ще се събуди след няколко дни.
Аш стоя притихнала доста дълго време, веригите на люлката спряха да скърцат, докато тя мълчеше.
— Или може би няма.
— Чакай малко… — Нещо ми хрумна, когато мозъкът ми започна да изтрезнява. Проблясък на изображение, на нещо, което не беше на мястото си.
Станах от люлката и се обърнах, загледана в пързалката.