Чувствах, че трябва да отида и да застана до него, но не можех, беше ме страх. Страхувах се от това, което ще видя.
Травма на главата, какво означаваше това? Щеше ли да изглежда различно, имаше ли кръв? Когато оставахме само с Най, гледахме да попаднем по Нетфликс на възможно най-лошия филм на ужасите, с моторни резачки и отмъстителни демони — колкото по-кървав, толкова подобре. Но това тук беше реално. Това беше истинският хорър. И ме плашеше до смърт.
Задържах очите си на Джаки, на боядисаната ѝ в банановожълто коса с тъмни корени, тънките ѝ, дълги ръце и кльощави крака в тесни дънки, облечена като хлапе, двайсет години под нейната възраст, което винаги влудяваше Най. Майка ми смяташе, че Джаки е боклук, но тя си мислеше същото и за мен.
— Проговори ли ви вече? — Роуз държеше ръката на Джаки.
— Събуди ли се?
— Макс — прошепна Джаки на мъжа си, който поклати глава и се обърна към минаващия лекар.
— Докторе?
Една жена в бяла престилка спря и ни погледна намръщено.
— Това са приятели на дъщеря ми, нещо повече, като част от семейството са. Ще им обясните ли, моля ви, каква е ситуацията? Аз самият също не съм съвсем сигурен, че разбирам.
Лекарката сви устните си в тънка линия, показвайки само за миг следа от нетърпение, но събра длани и заговори.
— Наоми е била открита в река Темза от екипаж на влекач, оплетена в някакви корабни въжета…
— Само на няколко минути от къщи. — Роуз погледна към Лио. — Почти до вкъщи. Паднала ли е?
— Не е ясно как се е озовала във водата, знаем само, че заради травмата на главата си е изпаднала в безсъзнание и въжетата, в които се е оплела, вероятно са я спасили от удавяне. Това, както и ниската температура на водата през нощта, са факторите, които са я предпазили от развитието на по-сериозни травми. В момента постепенно я затопляме и я поддържаме в изкуствена кома, докато наблюдаваме мозъка ѝ за отоци и кръвоизливи. Утре ще знаем повече.
Всеки момент очаквах да го проумея, да разбера, че това наистина се случва, но този момент така и не идваше и всичко изглеждаше като ужасна измислица.
— Искам да кажа, че да, положението е лошо, но ще се оправи, нали? Тоест тя ще се оправи, нали? — попита Лио с напиращ гняв.
Лекарката се поколеба, вероятно притеснена да отговори честно, да разстрои това хлапе, добре сложено и с ръст над метър и осемдесет. Понякога Лио имаше този стряскащ ефект.
— Не знаем… — отговори тя бавно. — Истинско чудо е, че изобщо е оцеляла толкова време във водата, че ударът по главата не я е убил. Тя е боец, трябва да е такава, затова сега е още с нас. Получава възможно най-добрите грижи.
— Може ли да я видим? — попита Роуз. Моля ви, искам да я видя.
Лекарката погледна към Макс, който кимна.
Тя огледа внимателно лицата ни. Надявах се да каже „не“, но тя не го направи.
— Добре, един по един, по три минути всеки. Не повече.
— Трябва да ѝ говорим, нали? — Роуз попита Макс, докато той ѝ отваряше вратата. — Защото това може да я накара да се събуди. По телевизията казват, че хората в кома чуват, когато им говорят.
— Е, това е медикаментозна кома.
— Какво? — намръщи се Роуз.
— Поставихме я под упойка и я интубирахме, за да дадем на тялото ѝ шанс да се излекува и да се възстанови от всичко, което е преживяло. Като говорите с нея, няма да я събудите, но има голям шанс да ви чуе, така че… защо не — усмихна се бегло лекарката.
Роуз я потупа по рамото, влезе в стаята и тихо затвори вратата след себе си.
— Трябва да се обадим на няколко места. Ще се оправите ли, деца? — попита любезно Джаки.
Спиралата ѝ се беше разтекла в бръчиците около очите ѝ и оттам надолу по лицето. Кимнах.
— А вие? Ще се оправите ли? — попитах я.
— Честно, Рижи — очите ѝ се напълниха със сълзи, докато се опитваше да се усмихне заради мен. — Не зная.
Докато чакахме навън, господин Смит най-накрая се раздвижи от мястото си при асансьора и прекоси пространството до прозореца, който гледаше към стаята на Най. Надникна през щорите, следобедното слънце очерта тъмни ивици по лицето му. Още нямах сили да погледна Най, затова гледах него. Лицето му представляваше познато, безопасно място.
— Зле ли изглежда? — попитах.
— Знаеш, че никога не лъжа учениците си, Рижи. Нали? — отвърна той.
Кимнах.
— Изглежда зле — кимна към Наоми. — Мисля… мисля, че Роуз се нуждае от теб.
Когато накрая погледнах през прозореца, видях Роуз, стиснала юмруци към лицето си, с ококорени очи, а тялото ѝ видимо трепереше, докато гледаше безпомощната фигура в леглото.